Или Преходите на сетивата в Юбилейната програма
Освен по отношение на броя на посетителите, Десетата „Нощ“ надгради и в още една амбиция – „лансирането“ на едно различно състояние на фестивала, неслучайно изведено като противовесно на традиционното, като преход през „тъмната страна на Нощта“, който изисква „нито повече, нито по-малко от всички ресурси на душата“. Юбилейната програма, курирана от Фондация „Изкуство – дела и документи“, предложи преминаване през по-особени изживявания, сравними с въздействието от четенето на поезия и обиграващи едни по-странични за културните стратегии пространства. В тази програма важна роля имаха както самите творби, така и преходът между тях – времето на осмисляне и нагласа на сетивата. Много от произведенията се случваха точно в определени моменти. Други бяха инсталирани или прожектирани през цялото налично време на „Нощта“.
Всички шест локации бяха вградени в мистичното „Прекосяване на пустинята в шест етапа“ на Рада Букова. 
Без да задава конкретна последователност, Рада Букова постави условен старт на „прекосяването“ в Евангелската съборна църква, където успелите да дойдат видяха жестомимично изпяване на песен и рецитиране на поема, изпълнени от Ангелина Кръстева и Деян Славов. „Чиста случайност бе, че това бе първата изява на проекта, но се получи добре, защото донякъде обяснихме честата липса на комуникация и опита за интерпретация на всяка цена на това, което виждаме“, сподели Рада Букова. И тя, и кураторките на програмата подчертаха, че проектите в „Тъмната страна на нощта“ не са декларативни, а по-скоро асоциативни, не провокират обясняване, а различни опции за възприемане. И на всяка цена – съучастие от страна на публиката. Показателно за това съучастие бе и представянето на „Silent Rock Festival” на Пиер Бисмут с участието на Pistamashina в Тютюневия склад на улица „Екзарх Йосиф“. В проекта на френския артист групата свири за един-единствен зрител, който възприема музиката от слушалки, останалите чуват само тихите акустични звуци, които създава възпроизвеждането на електронните тракове. “Това е интересен конфликт между личното преживяване и обстановката, в което то се случва – едно масово посетено събитие. Представете си този единствен зрител с каква отговорност е натоварен“, обобщават заряда на работата две от кураторките на Юбилейната програма – Десислава Димова и Вера Млечевска. Десислава Димова участва и като артист в тютюневия склад – тя представи своя телевизионен театър „Тишината на космоса“. Двата етажа на склада бяха сред най-наситените с артистични произведения локации. Съвсем в духа на сградата американецът Крейг Хевънс представи в голямоформатни фотопостери свой размисъл за щедростта. Той съпоставя начините на предлагане на цигара на различни места в Европа. „На пръв поглед различните отворени кутии с цигари изглеждат еднакви. Но за мен разликата идва от това дали е извадена една от цигарите или не, разказва художникът. Това ме кара да се замисля щедър ли съм, когато подавам кутията, без да извадя една от цигарите или съм стиснат, защото не улеснявам този, на когото давам. Обратното – когато изваждам една цигара, това изглежда вежливо: Ето, заповядай!“ Но това означава, че отсрещният не може да вземе друга, освен тази.“ Отворена покана за съучастие от публиката имаше и в работата на Иржи Франта и Давид Бьом от Чешката република, които правят пърформанси, използвайки основата на всяко визуално изкуство – рисунката. Те бяха издигнали стена, върху която рисуваха съвместно, а от другата страна посетителите можеха да правят свои рисунки. „В това е концентрирана пърформативната страна на нашата работа – важна е съвместността, акцентираме на самото случване и общуване“, описват подхода си двамата художници.
В Професионалната гимназия по дървообработване и вътрешна архитектура „Христо Ботев“ до помещението с внушителни машини за дървообработване бяха допуснати видеото на Рада Букова и погледите и слуха на посетителите. Образ, звук и присъствие се съпътстват във видеото, в което обаче няма разказ. Разположено сред машините, видеото определено бе предизвикателство за сетивата, позволяващо всеки да даде превес на това възприятие, което смята за най-подходящо за случая. В двора на 
училището Стелян Стелянов старателно пресъздаваше съвременен фетиш – дамска обувка. Авторът извайваше скулптурата във верен мащаб и верен на изяществото на модела, но в същото време за материал използваше дърва за огрев. „Търся контраста между материала и обекта. Дървата за огрев са най-първичната обработка на материала. От друга страна съпоставям огъня, който създава дървото и „огъня“, който събужда обекта. От едната страна е нуждата да се стоплиш, от другата – желанието за притежание, огънят на материалното“, представя контрастите в творбата си авторът. Отделно цялостният подход в неговата работа контрастираше на близко разположените филигранни произведения на Регионалната задруга на майсторите – едно нехарактерно присъствие в Юбилейната програма, което кураторките подчертават като част от желанието да сътворят идейна цялост от Юбилейната програма, а не просто да съберат артисти със световни биографии.
Очаквано една от най-посещаваните юбилейни локации бе кино „Космос“. Там Рада Букова съживи в нова
светлина фрагменти от фасадата. Свои работи представиха Карл Палм от Швеция и отново Крейг Хевънс от САЩ. Видеото, в което Хевънс съвместява в паралелни тандеми финалите на американски филмови класики, стоеше много въздействащо на екрана на невъзстановената зала, гледано през отворите в горното фоайе. Също обиграващи спецификите на пространството бяха „Лазерните изрезки“ на Карл Палм, рисуващи едновременно върху огледало, върху пода, на отворен под определен ъгъл прозорец и в материализираща светлината водна пара. Чрез различните ъгли на своята работа, Карл Палм описва и себе си като артист: „Аз винаги 
прескачам в различни ситуации и състояния, не гледам на себе си като на класически човек, като на тяло, а като някой, който се движи между идеи и пространства“, казва художникът.
Площад „Марукян“ в Капана винаги е пълен с автомобили. Един от тях обаче бе застинал в тревожно и алармиращо състояние и с отворени врати и определено смути не един или двама минувачи. Това отново бе част от презпустинния преход на Рада Букова.
На улица „Отец Паисий“ художничката бе превърнала две улични лампи в очи. Инсталацията можеше да се усети най-пълноценно на прехода между деня и нощта, когато наблюдаващият се превръщаше в наблюдаван.
„Отец Паисий“ бе локация и обект на лекцията-разходка на Лъчезар Бояджиев. Провокация за него е била както самата улица, така и нейният патрон, написал една история, която от днешна гледна точка не е научно, а по-скоро „активистко“ (по думите на художника) съчинение, което цели да събуди духа на българите. Така и историята, която Лъчезар Бояджиев разказа, бе на моменти по-лична, на моменти по-политизирана, нямаща за цел да се състезава с познанията на кореняците-обитатели на района и в духа на по-интимните споделяния, които обикновено се случват на такива улички.
Също на „Отец Паисий“ Камен Стоянов бе изложил своя стар „Фолксваген“, с който бе дошъл от София , веднага след като го е пречистил от зли сили. Актът на автомобилния катарзис бе удостоверен с видео.
Силно автобиографичен бе и другият проект на Камен Стоянов. В Евангелската съборна църква определени
моменти от пътя му на артист – любопитни, конфузни, смешни – бяха представени от Фани Футеркнехт. Всеки споделен разказ бе „зададен“ от конкретно изображение, което бе избирано от хора от публиката сред фотографиите, поставени на местата за богослужебна литература на пейките. Сред снимките имаше както такива от личните му албуми, така и например портрет на Мерилин Монро, с който бе свързана една от най-интересните истории. А в същото време авторът преживяваше отново моментите от своята история.
За по-късните часове на втората вечер Рада Букова бе определила за изпълнението на дуото Биляна Вучкова – цигулка и Михаел Тике – кларинет. Те импровизираха в реално време и създадоха уникална музикална пиеса, която остана приглушена и в най-експанзивните си моменти. Тишината на излизане бе най-сполучливата среда за „преходите“ между локациите, заложени в проекта. Особено при контрастния в своята изразност филм на Лорънс Вийнър, който, отново условно, постави финал на Юбилейната програма.
