“Върнах се в Пловдив през 2011-та след кажи-речи десетгодишно отсъствие. Адаптацията ми отне повече време отколкото предполагах, защото бях затрила не само връзката си с хората тук, но и собственото си усещане за града.
Първите месеци всеки ден обикалях из периферните улички около Пожарната, Народната библиотека и Капана. Свивах слепешката по маршрути, които нямах идея накъде ще ме отведат. Влюбих се в балконите на старите къщи и започнах да ги снимам, за да разказвам възможните им истории и мелодии в блог, които създадохме с моя приятелка. Така, някак между другото, намерих отново своя изгубен Пловдив.
Падам си по хората тук. Пловдивчани са чешити, след които колоритните случки вървят послушно на каишка и никога не се губят. Срещаш много образи, които егоистично ти се искаш да пазиш само за себе си. Без „share” бутон. За тях съм най-благодарна. И за онези айляк моменти на банална, износена красота, които ние под тепетата мразим да смущаваме – когато няма нужда да правиш нищо, да искаш повече, да се страхуваш, че някъде пропускаш важното.
Звучи наивно, обаче аз мисля, че талантът на майните – да живеем като привидно се плъзгаме по повърхността – е това, което ни е пощадило като хора и през годините е съхранило способността ни да изпитваме силна емпатия, да обичаме или мразим нещата без преструвки.
Съгласна съм с Емил-Мишел Чоран, който казва, че достигне ли човек до дълбините, отщява му се да живее – защото в един напълно обяснен свят нищо не би могло да има смисъл, освен лудостта.”
Още истории вижте в сайта на Humans of Plovdiv
или във Facebook
