Две от кураторките на Юбилейната програма – Вера Млечевска и Десислава Димова – разкриват още детайли от “Тъмната страна на Нощта”. Останалото – довечера след седем. Съвет от нас – началото на прехода в “Тъмната страна на Нощта” е добре да започне точно в 19 часа в Евангелската съборна църква на ул. “Лейди Странгфорд”. Там стартира проектът на Рада Букова, който обединява шестте локации. „Прекосяване на пустинята” в 6 етапа ще започне с рецитал на жестомимичен език на Ангелина Кръстева и Деян Славов. След това нека водят интуицията и личните маршрути, които сигурно вече сте попълнили във финалните страници на книжките на “Нощта”!
Вера Млечевска сн. Георги Матов
Десислава Димова сн. Георги Матов
Как се прави общност от шест локации в различен стил и от различни епохи?
В.М.: Всяка локация си има история, това е нещо, което ни провокира. Гимназията по дървообработване например е построена в духа на Баухаус, което по някакъв начин се свързва и с кино Космос, което е от по-късна епоха, но има чертите на модернизма. Има връзки, които на пръв поглед не са видими, но когато човек се разрови, ги намира.
Д.Д.: Също така търсехме връзката като маршрут. Искахме да създадем преживяване на преминаването от едно място на друго. Има артист, чиито работи свързват всички локации – Рада Букова.
Връзката е и тематична, търсили сме другия поглед към нещата. Повежданото към мистичното, към спиритуалното -неща, от които съвременното изкуство като че ли е избягало. Ние търсим модерния поглед към тях.
В.М.: Културните политики винаги опитват да изведат напред цифри – посещаемост, приходи, колко е важен Старият град например… Гледа се прагматично на изкуството – като ресурс за привличане на туристи и на пари. Ние работим с локации, повечето от които не са приоритетни за културните политики. Те са по-скоро маргинални. Трябваше да покажем, че те са маргинални само за културната политика, която е машина с цифри и материална изгода. Решихме тотално да се отцепим от светските интереси. И да тръгнем в обратната страна – тъмната страна, но в положителния смисъл. Имаме Евангелска съборна църква, разходка на Лъчезар Бояджиев, която ще е свързана със символиката на името Отец Паисий, както и с представянето на улицата отвъд нейното прагматично използване от жителите и културните политики.
Д.Д.: Аз мисля, че една хубава метафора на това, което сме направили, е поезията. От една страна поезията може да бъде много точна и изискваща, от друга страна тя е трудна за обяснение, изисква мобилизирането на друг тип мислене и енергия.
В.М.: Тъй като поезията не е декларативна и крайна и опитваща се да обясни нещата, а ви поставя в ситуация, в която имате страшно много асоциации и опции за възприемане.
Д.Д.: В същото време човек не може да бъде пасивен консуматор на поезия. Или се включваш в поезията или я подминаваш, не я усещаш. По същия начин търсихме този тип ангажимент на публиката с работите на художниците.
Изключва ли вашият подход един опит за по-популярно анонсиране на програмата. Тоест да подчертаем, че сред участниците има носител на Оскар, че участват едни от най-успешните български съвременни артисти, един от големите световни концептуалисти, художници, които представят проектите си по целия свят?
Д.Д.: Аз мисля, че не изключва такава презентация, доколкото това е начин да се привлече първоначално вниманието. Но от друга страна никой от художниците не е работил тук като носител на Оскар или като супер звезда. Всеки от тях се е ангажирал по начин, който му е присъщ. С повечето от тези художници сме работили и преди. Работата ни тук е продължение на една колаборация. Ние не показваме просто произведение, показваме неща, които са специално направени за тук. И сме сигурни , че художниците са разбрали къде търсим да отидем и да заведем публиката. И са се включили в тази игра.
В.М.: Медиите придават друга видимост на едно събитие. Винаги търсят да покажат някой колко е известен. Ние сме ръководени преди всичко от това, че смятаме, че тези художници са изключителни за нас, независимо кой в какъв биографичен ранг се е издигнал.
Д.Д.: В този смисъл да не забравяме, че имаме представители на Задругата на майсторите, наред със световно известните художници.
В.М.: Другото е ,че все пак някаква обща енергия тече в цялото. Това е водещото. Иначе, ако искахме да покажем само някаква звезди, щяхме да се водим от това.
Д.Д.: Но дори най-известните художници сме поканили с по-особена идея. Лорънс Вийнър например сме го поканили с една много нетипична работа за него и супер провокативна спрямо публиката. През 2008 година Вийнър прави произведение по покана на Швейцарския институт в Ню Йорк. Което е порно филм. Той е правил друг порно филм през 70-те като реакция на съдебните мерки срещу екипа на „Дълбоко гърло“ – един от първите порно филми, които предизвикват страшен масов интерес и от страна на интелектуалци и художници, т.е. един култов филм. И през 2008 година Вийнър отговаря на това предизвикателство и прави „Водата в млякото съществува. Който по вийнъровски отговаря на всички критерии, за да бъде класифициран като порно филм. Съществременно обаче няма нищо общо с порното като визуалност, концепция и ефект върху публиката. Типично за автора, силно присъства текстът. Хората говорят през цялото време на доста метафизични и интелектуални теми. Получава се един вид скулптура. Употребата на текст при Винър е скулптурна, той използва думи, за да строи конструкции. Той е един от концептуалните художници от 60-те и 70-те, които се дефинират най-вече чрез използването на текст, на един вид почти конкретна поезия, но с много визуален характер. Същото е отношението и към телата във филма, те наистина са третирани като маса от тела, които създават структура, скулптура. Друг любопитен момент във видеото на Вийнър е това, което използва като глас зад кадър – текст от детска книжка, която е написал за своя внук. Логиката е доколко тази невинност може да се предаде и на тялото, ангажирано в този сексуален акт, поне така аз бих го разбрала. Този филм беше избран за Пловдив като провокация към „Нощта ”в положителния смисъл. Искахме да има и нещо забранено, привлекателно, но всъщност трудно за гледане. Не мога да кажа, че тези 23 минути на филма са най-забавното преживяване. Изисква определен ангажимент. Това е един от примерите за това как сме търсили художниците, как сме разбирали Нощта като контекст и какъв тип ангажимент сме искали да построим.
