Младият художник Антонио Кесерджиев, който живее и работи в Страсбург, ще пресъздаде в знакова система богатата образна система от картините на Златю Бояджиев. Естествен декор и "екран" за мултимедийните проекции на автора е къщата-музей "Златю Бояджиев" в Стария Пловдив.
Проектът “Отвъд хълма” на Антонио Кесерджиев е фокусиран върху парадигмата човек – свят, изследвайки пътя като метафора на вътрешния глас и волята на духа за безкрайно търсене.
Между различни сцени в пространството духът приема различни форми – човешки, животински, трансфизични, които дават шанс той да излезе от примирението на своето битуване и да заживее като вечен смисъл. Тази метафора е разположена в серия от инсталации, прожекции и виртуални образи. Контактът между материалните и виртуални форми е сливане на физичното и духовното, спомена и настоящето, края и безкрая. Това сливане преодолява смъртта, а човек го постига чрез пътя.
Антонио Кесерджиев
„Отвъд хълма“ ли е пътят, по който духът се отдава на своите митарства и превъплъщения?
Пътят е безкраят. Той е вселена, неограничена в пространството и времето и има различни измерения. А духът е природно свързан с него – когато пътят се променя, духът се трансформира.
В картините на Златю Бояджиев откривам белезите на тези трансформации върху
лицата на неговите 
образи. Те не са пленници на живота, а градивни частици и в своята пълнота създават представата за този вечен път.
Почитта към стария майстор цели ли и опровергаване на някои твърдения за съвременното изкуство – че се мисли за самодостатъчно, че е скъсало с изящното?
Еволюцията на идеята е обяснима, само ако разбираме непрекъснатостта на времето. Историите на Златю Бояджиев са свързани със съвременния човек, а приближаванията и отдалечаванията им са само гледни точки.
Съвременните мултимедийни образи върху Златювите герои в този проект препращат към идеята, която приема различни форми, но запазва смисъла си. Смисъл, обогатен с възможности за домисляне.
Как се претворява в „знакова система“ една толкова населена образна система?
Всичко в неговия свят е знаци.
Така както човек
ът е знак, че има живот, хълмът е знак, че има път.
Младежите от eXAF, в чиято изложба също участваш, участваш, смятат, че съвременното визуално изкуство присъства у нас предимно чрез младите артисти, които учат, живеят, работят в Западна Европа. Споделяш ли мнението им?
Не, не задължително. Но определено
смесването на различните представи е добрият начин да създаваме и изследваме вътрешните процеси.
Опознавайки по-добре света, разбираме по-добре и себе си.eXAF много устойчиво опитват да разколебаят някои притеснения от непознатите форми на изкуство, смесвайки техники и проблематики, доказвайки, че има нужда от обособена за това среда. Подходът им не е задвижван от технологиите, а по-скоро фокусиран върху отношенията на обществото ни с променящата се реалност.
Вероятно си прекарал немалко (учебни) часове в Музея на модерното и съвременното изкуство в Страсбург. Мислиш ли, че в България някога може да бъде направен подобен – не като колекция, а като подход, обхванати периоди, подбор на стойностни съвременни творби? Ще допринесе ли евентуален музей на съвременното изкуство за по-доброто възприемане на новите форми?
Искам да видя най-вече музей, който има роля на жива и комуникативна среда.
Ролята на съвременния музей е да помага на хората да осъзнават случващото се извън него.
Тази роля е важна за изграждането, възпитаването, поддържането на общественото мислене. Музей за съвременно изкуство е изключително нужен за България.
