За обсебващото, вълнуващото, опърничавото изкуство


Сред имената в Есенния Салон на Изкуствата Пловдив, които не се нуждаят от представяне, е безспорно Десислава Минчева. Майстор на четката, а и на перото, преподавател в Националната Художествена Академия, автор с неподправен личен почерк професор Минчева ще участва с изложбата си в Къщата на Мексиканското изкуство и в Нощта на музеите и галериите. Интервю за нейния живот – изкуство.

Вие днес сте един от най-уважаваните български художници, с редица изложби в България и по света, творбите Ви са ценени от колекционери в САЩ и цяла Европа. От къде започва вашият творчески път?

ДМ: Наистина не помня…повече от 50 години са това. Имам предвид – от рисунките на принцеси, балерини и слонове на големи листове, залепени по стените на кухнята. Сигурно родителите ми са „виновни” за всичкото това време (да не кажа – живот), които дадох на рисуването. Така или иначе без майка ми и баща ми – каквито бяха и са – нищо нямаше да е същото.  Ако на 3 годинки гледаш албум на издателство „Скира” с репродукции на импресионисти, май просто нямаш избор… А и миризмата на терпентин очевидно ти разбърква главата. Като че ли се шегувам, но не съм съвсем сигурна.  Смисленият ми, т.е. осъзнат период обаче дойде в Академията. Тогава започнах да се досещам за тежестта и щастието от нашата работа. Дълго време не бях сигурна, че това ще е съдбата ми, но сега вече ЗНАМ. Нищо по-обсебващо, по-вълнуващо и интересно, нищо по-опърничаво и каращо те да го опитомяваш ден и нощ, нищо по-ревниво и недостижимо от изкуството не мога да видя…

Вчера се разхождах из Стария град и навсякъде бяха плъзнали ученици с папки и моливи. Те седяха на същите ъгли, където съм седяла и аз през 70-те… Толкова време мина оттогава…чак ми се свива сърцето. Но без повече меланхолия бих казала, че никога не бих искала да съм живяла другояче.

От къде черпите вдъхновението си и как постигате тази чувствена мощ в класическо изображение?  Има ли някаква… провокация, която да е определила Вашата художническа специфика и изграждането Ви като автор с определено лице?

ДМ: Колкото и да се опитвам да се погледна отстрани, толкова по-невъзможно ми се вижда. А колкото по-надълбоко в себе си търся причините за това, в което съм се превърнала, толкова по-дълъг и сложен ми се струва Пътя, извървян от мен по нечия чужда или собствената ми воля. И неподвластен на прости думи и прости отговори… Мисля, че ако сте прав и имам собствена физиономия, то е защото упорито слушах повече себе си, отколкото другите. Може би е малко нескромно, но останах вярна на себе си и не промених особено това, в което вярвам.

Що се отнася до провокацията, то тя е истинска и съзидателна, когато е подчинена на смислена морална и естетическа цел. Нагаждането към мода, чужд начин на усещане и мислене, търсенето на нещо ново заради самото „ново”, заради това да си „съвременен” според нечии представи…това винаги ме е отблъсквало. Няма по-епична и с непредсказуем край битка от тази с тебе самия…

Малко е парадоксално, но е факт – всяка нова форма в изкуството (особено у нас) е била заклеймявана като формализъм и съответно – като нещо „лошо”. Сега май е обратното – ако си художник, който прави „класически изображения” ти се налага (понякога, разбира се) да се защитаваш. Истината за мен е, че няма никакво значение какво и с какви средства го правиш. Важното е да си изцяло погълнат от него, да си искрен, да не мислиш кой и защо би го харесал, да правиш нещата до абсолютната граница на възможностите си и да не си в противоречие със самия себе си. Убедена съм, че ако правиш нещо с любов и тревога – то се усеща.

Освен творец, Вие сте и преподавател в Националната Художествена Академия. С какво лично свързвате преподавателската Ви дейност? Имате ли лично, емоционално, интелектуално предизвикателство като педагог?

ДМ: „Който може – действа. Който не може – преподава.” Б. Шоу

Не съм завършила педагогика и никога не съм си представяла, че това ще стане толкова важно за мен. Но стана. В началото, отваряйки вратата на ателието, в което имах часове, мислех, че ще припадна. Сега, след почти 30 години, вероятно студентите ми припадат като ме видят на вратата… Както и да е. Толкова сложно е да си учител! И то – учител на художници… днес. Чувствам се отговорна за всяко нещо, което казвам и правя, защото съм наясно каква рана мога да отворя и каква бих имала шанса да излекувам.

Може би е малко пресилено и грубо, но като цяло учителят е суетно същество. Непризнатата му мечта е да го гледат с широко отворени очи, да попиват всяка негова дума, както напуканата земя чака капката дъжд и да види накрая как благодарение на неговия интелект и усилия разцъфтяват приказни цветя. Като капак на всичко – тези цветя да бъдат поднесени в прекрасен букет като знак на признателност…( самоирония…)

Но! Много малко от нас, учителите, си дават сметка какво точно дават на учениците си … дали са пример за когото и да било, дали сърцата им са отворени за хората около тях, дали са жизнени и необикновени или вече – напълно захабени, дали не са заспали самите те дълбок зимен сън, дали не са се предали на рутината и умoрaта и на течението, дали изобщо стават за даскали…

Жестоки въпроси, които очакват

Жестоки отговори…

Това, което проповядва свещеникът е безусловната вяра. Той понякога издига в култ подобието – би искал всички да вярват в едно нещо. Според мен учителят е изправен пред по-сложна от неговата задача. Особено учител-художник на ученици – бъдещи художници. Ние боготворим уникалността. Ние се съмняваме, променяме, ние сме индивидуалисти и подкрепяме отклоненията от правилото.

Учителят е като пастор, който обаче говори на енорията не само в неделя сутрин, а всеки ден. А повтарянето на истини всъщност ги банализира и спираш да ги възприемаш със сърцето си. Те стават само добре подредени думи… Отговорността ми натежава все повече и повече. Най-малката трудност са проблемите в занаята. Най-голямата – моралът и идеите. И Доверието.  Учителят и учещият се вървят заедно по пътя. Пуснат ли си ръцете и обучението спира… Логично.

„Образованието е нещо възхитително, но е добре да се помни отвреме-навреме, че нищо което си струва да се знае, не може да се преподава” О. Уайлд

В една Ваша книга “39 Съвременни Български Художници”, пишете аналитично, топло, вдъхновено, майсторски. Какво е отношението ви към словото? Намирате ли връзка между словото и образа?

ДМ: Ако има връзка, то тя май е в относителното понятие „интелигентност”. Иначе съм приела, че литературата и изобразителното изкуство са доста далече едно от друго. И така трябва да бъде. Думите са нещо много силно. Не само написаните, но и изречените.  Не познавам човек, наранен от картина, но от дума… и още как! (Шега)

Признавам за първи път публично, че на мен ми е по-лесно да пиша, отколкото да рисувам. Но тъй като изборът на професия не се базира на това кое ти е най-лесно да правиш, затова и се смятам за художник…

Следващата ми мисъл е ужасно банална, но някак не мога да я избегна. Тя  визира приликата между словото и изображението. И с двете изразяваш себе си (въпреки, че това не винаги е нужно на околните). Опитваш се да кажеш нещо „важно” и съвсем лично. Откриваш се и протягаш ръце към другите хора.

Като публика или творец може би вече сте присъствали  на Нощ на музеите и галериите. Как оценявате енергията на едно подобно събитие?

ДМ: Била съм на две издания и тази година ще ми бъде за трети път, вече като участник. Нали знаете, че съм ЗА? Естетвено, че в огромното усилие да се направят толкова изложби и в тълпите от хора, наистина желаещи да ги видят има една прекрасна енергия, която е почти осезаема. Даже да няма изумителни артефакти и даже зрителите да са неподготвни и често – жадни за външни предизвикателства – пак е добре. Една хубава изложба и 1-2 интелигентни наблюдатели понякога стигат… Радвам се искрено на живите нощни улици на Пловдив. Приличат малко на Великденските…

Интервю от: Дончо Христев


ПРОГРАМА, 24 септември

Градска художествена галерия – Пловдив – Постоянна експозиция „Мексиканско изкуство“ и „Цанко Лавренов“
Старинен Пловдив, ул. Артин Гидиков 11

19:00 – 01:00 – Национални есенни изложби – Пловдив  2010: „Тялото” – кураторски проект на Краси и Сим Алексиеви
проф. Десислава Минчева (София) – живопис; доц. Бисер Дамянов (Пловдив) –  живопис; Атанас Москов (Асеновград) – скулптура

19:00 – 01:00 „Мексиканско изкуство“ – постоянна експозиция (ет.1) от съвременна графика, художествени занаяти, копия на каменна пластика и керамика, музикални инструменти

19:00 – 01:00 „Цанко Лавренов“ – постоянна експозиция живопис (ет.2)

Tagged:


Общност от предимно не твърде обременени от журналистически навици ентусиасти, мотивирани от силната си пристрастеност към Нощните маршрути, оценили възможността за изява, за срещи с интересни хора и изживяването да усетят "Нощта отвътре".


© 2019 Open Arts Foundation, НОЩ/Пловдив - www.night.bg