Срещнахме се с артиста по време на Международната конференция, посветена на проблемите на изкуството в градска среда. Събитието бе част от съпътстващата програма на Проект 0 през юни в Пловдив.
Лъчезар Бояджиев ще бъде участник в Юбилейната програма на Нощ 2014
Успяват ли в България организациите, които се занимават със съвременно изкуство, да бъдат фактор за по-сериозно отношение на държавните структури към този сегмент от културната политика?
В България отсъстват почти всички фактори, които правят по-лесна процедурата по представяне и възприемане на изкуство в различни пространства. Затова трябва да се правят много неща, които, за съжаление, не са били направени преди десетилетия. И със сигурност не се правят и до ден днешен. Трябва да се оценяват усилията на фондация „Отворени изкуства”, на „Изкуство днес” в Пловдив, на организацията, към която аз принадлежа – „Институт за съвременно изкуство”, както и на още такива организации – във Варна, София, Велико Търново, Русе… Естествено, че трябва на всяка цена да се повишава нивото на експонация на съвременни художествени практики, проекти и платформи сред широката публика, не само сред специализираната. Що се отнася до всички переодични фестивали, биеналета, триеналета и регулярни форми, въпросът е не само за качеството на тяхното провеждане. Много е важно какво се случва между два фестивала, между две конферениции… Боя се, че това е още по-трудната част. Носеща честота е времето между две събития. И тогава
зависи от всички нас как се работи с публиката, дали има желание за това.
Може би няма достатъчно.А може би има, но дали е по силите само на споменатите организации?
Затова си мисля, че тази идея трябва да залегне в основата на така наречената музейна реформа в България, която бе инициирана от Министерството на културата преди няколко години. Тази реформа отдавна витае във въздуха. Но като че ли, като се появиха фондове, европейски, американски и други, дадоха един вид ритник в задника на това министерство, за да започне да прави нещо с музеите. Тепърва предстои да видим резултатите, но се боя, че винаги нещо се строи, нещо се ремонтира, преди да се измисли какво ще се прави с него. В крайна сметка дори да знаеш какво искаш да направиш някъде, дори да имаш концепция и програма, няма ли финансиране от държавния бюджет за години напред, не може да има устойчива политика. Не може само със сграда, пълна с някакви мъртви обекти, колкото и велики да са те. А от другата страна е публиката. Ако няма политическа воля и ресурс, за да се случват събития всяка седмица или нека да е всеки месец, тогава всичко отива на вятъра.
Има ли модел за перманентно общуване с публиката, как се прави това в страните, от които можем да възприемем подобен опит?
Професионална публика – за мен това е много важен термин.
В България тя тепърва се изгражда. Ако погледнем например Париж – това е град, който през вековете е граден, за да бъде гледан. Има нещо, заложено в генетичния код на града. Човек, който отиде да живее в Париж, той изначално вече има друга настройка и дори е принуден а се образова, да ходи по музеите и да стане част от цялото събитие. При нас проблемът за образованието е много сложен, и за огромно съжаление не се вижда решение. На младите трябва да се дава възможност да получават много повече, когато посетят театър или изложба. А не просто да влязат някъде, за да отчетат присътвие. Колкото и приобщаващи към изкуствата събития да има, те няма да имат достатъчен ефект, докато не се започне от първи и втори клас образование в сферата на всички изкуства.
