Екипът на блога на “Нощта на музеите и галериите” се възползва от присъствието на Чавушоглу в Пловдив през юни, за да зададе няколко въпроса на художника. Той бе един от редицата международно признати артисти и експерти, взели участие в дискусия, посветена на изкуството и градската среда.
Какви са наблюденията ви за промените в съвременната артистична сцена в България и Европа?
Много показателен е един исторически поглед – къде беше изкуството до 90-та година и какво се случи след това. Учил съм в Художествената гимназия в София в началото на 80-те години. Баща ми също е художник. В онова време начинът, по който се продуцираше изкуството беше много по-различен – имаше държавна помощ, имаше система, която подпомага художниците. В същото време имаше и ограничения. Бяха проблематични времена от социално-политическа гледна точка и това, разбира се, се отразяваше на изкуството. То се движеше между много бариери и правеше опити да ги преодолява. След това се случи една децентрализация, бариерите се вдигнаха, но това очаквано предизвика хаос – загуби се усещането за стойността на изкуството, за мястото му в културния живот. Социално-политическите проблеми бяха по-важни от изкуството. Но от друга страна точно такива времена произвеждат определен начин на мислене, чрез който художниците започват да реагират на ставащото около тях. В същото време всичко трябваше да се преконфигурира, да се пренапише. И съответно
публиката да се приобщи към новите форми и термини,
да разбере какво е public art, какво е site-specific art…Докато тук се правеше тази преоценка на стойностите, какво се случваше в Западна Европа?
В много държави от Европейския съюз имаше същата нужда от преосмисляне на съвременното изкуство. В България проблемът беше, че нямаше необходимата инфраструктура, тя трябваше да се създаде, трябваше да се изградят тези пространства, в които хората да се срещат. Не само да се популяризира съвременното изкуство, но и да се установи, че то има нов живот в различна среда. В началото се започва като се копират модели, основани в чужбина. Така беше в България. Същия процес наблюдаваме в момента на Арабския полуостров, във Виетнам, в Хонгконг, в Китай.
Съпоставяте процесите на различни точки по света и в България като непосредствен наблюдател. Колко често се връщате в родината си?
Идвал съм само няколко пъти, и то за кратко. Най-ясно осъзнах същността на споменатата промяна през 2000 година. Тогава бях в България за около месец. Работих по много специфичен проект, свързан с посещаването на музеи и галерии, които при социализма получаваха добри субсидии от държавата. Открих, че те вече се развиват при много по-различни условия и с несравнимо по-малко дотиране. Влязох в галерията на Съюза на художниците-навремето работеща структура за подпомагане на художествения живот. Откровено ме шокира фактът, че
всички тези пространства все още работят, но нямат почти никаква публика.
Единствената „публика“ пред галерията на Съюза на художниците бяха децата, които играеха наоколо. Те, разбира се, никак не бяха заинтересувани от изкуството, разположено непосредствено до тях. Според мен е проблем, че между тези деца и художниците, които се представят в галерията, стоят няколко изчезнали поколения. Не се е случила приемствеността от едно поколение към следващото, загубват се пластовете. И тези процеси неотменно са подвластни на политическата ситуация.А добре ли е изкуството не само да коментира, а и да се намесва в политическата ситуация?
Аз не вярвам толкова в социално-политическата роля на изкуството, защото изкуството само за себе си се самоопределя. По-значимо е за мен търсенето на различните лица на креативността. Виждаме я в прояви, коментиращи политически процеси и събития, но можем да я открием и всеки ден в най-незначителни на пръв поглед детайли – например в това как някой чисти улицата. Но за да се провокира мисленето, да могат повече хора да откриват изкуството, трябва да се промени системата на образование и то да се започне от най-ранното обучение.
Може ли събитията, които пренасят изкуството в социална среда, да са стъпка към това образование?
Да, тези събития имат много роли. Те имат и образователна роля, и комерсиална роля. Всяка държава се нуждае от креативни хора, нуждае се от “производство” на музика, литература… При визуалните изкуства е малко по-различно, защото ние сме по-зависими от факторите около нас.
Ако сте писател, ви трябва една малка стая с гледка към улицата, добри идеи, едно легло и вдъхновение. За художника е друго.
Много добър пример е проектът на Кирил Кузманов. Това, което се вижда, е, че без всички тези усилия, всички тези различни фактори, този проект нямаше да се реализира. От друга страна може би нямаше да има смисъл да се направи, ако не беше трудно да се направи. Кирил сам ще каже колко проблематичен е бил целият процес. Но това е много важно, в това се състои част от работата, в процеса. Погледнато от историческа гледна точка, това, което ще остане е мисълта и произведението. Но за нас, като художници, най-важен е процесът.
