Последният разказ в конкурса “Знам какво направи миналата Нощ” е на Ани Капанова и ни запознава с правокраките. Вижте от разказа, кои са тези странни същества.
Много си харесвам дома.
Високо е и вятърът донася при мен много миризми.
Обичам пейзажа, цветовете и скалите.
Сутрин разпъвам капаните си в процепите на големия зид и си слушам музика…
Тя звучи наоколо по цял ден. Още рано, наоколо се трупат правокраки същества на тълпи и започват да димят.
Понякога затрупват къщата ми с боклуци.
Но аз ги събирам и си правя колажи.
Често полазвам белите им хартий и се мъча да разчитам думи.
Въпреки че съм стар, знаците им са големи и вече разчитам:
о-пе-ра, ба-лет.
Понякога по хартийте има много цветове. На вкус са гадни, но обичам да ги разглеждам. Обичам боята и нейния аромат.
Тази сутрин обаче за малко да бутнат къщата ми. Няколко правокраки нахълтаха и вдигнаха много прах и шум.
Нещо ме удари по главата и съм припаднал. Събудих се чак на обяд.
Похитителите вече ги нямаше. Имаше само разпилени парчета от нещо и частици от кабел. Парчетата изхвърлих, а кабела прибрах. Напомняше ми на една дизайнерска червена ваза от каталога на Икеа.
Бяха пробили капана ми за храна.
Трябваше бързо да го ремонтирам.
Уморен, закретах в песъчинките между камъните, защото можеха да ме размажат, нищо че имат само два крака.
Не ги разбирам тези същества. Правят си собствени неподвижни макети.
Веднъж минах покрай огромен каменен макет на правокрако.
Сигурно някакъв техен Бог.
Са-шо Сла-ду…– прочетох на техния език. Някакъв Бог Сашо. Нататък не можах да прочета защото много бързах.
Паяжината беше много повредена.
Може би този ден няма да има какво да ям.
Започнах да я плета наново и се смрачи.
Изглежда днес ще е скапан ден.
Погледнах града долу.
Днес там има адски много правокраки.
Светлини и още музика.
Ехее, май вече и през нощта ще има музика, а? Обичам я.
В единия край на града се чуват много силни звуци. Съществата се движат в такт и
пак одимяват и смучат някакви сокове.
Осветлението по цялата улица премигваше, тълпите само обикаляха
около големите си скривалища и запълваха пътищата.
По-надолу пак имаха макет на някакво тяхно божество, пълнеха го с вятър.
Не го бях виждал.
Този път беше огромно, прозрачно и се люлееше придържано за земята от дебела паяжина. Наобикаляха го, говореха и го поздравяваха със светлинни сигнали. Хареса ми.
По-надолу тълпите наобикаляха и от цветните хартий завързани за още паяжина.
О, какво стана изведнъж?! Очите ми!
Блесна много силна светлина! Ужасно е силна! Господи, ти ли си?
Взимаш ли ме? Настъпа ли ме някой тук на високото? Умрях ли? Не виждам тунел!
Защо светлината е розова? Отвличат ли ме?
Направо ослепях, докато намеря отнякъде дупчица. Влязох в нея и хукнах надолу със старите си осем крака. Почти не виждах, бързах да избягам от страшната светлина.
Сърцето ми щеше да се пръсне, въздуха не достигаше, а аз направо летях по стръмните скали сякаш отново съм млад.
Навлязох в шумното и светлото целия потен и паникьосан.
Големият розов блясък беше някъде назад, не го поглеждах но пак го усещах силно.
Мушнах се между правокраките, тичах бясно и накрая се пъхнах в някакъв неподвижен автобус.
Правокраките бяха седнали кротко и разлистваха някакви листове. Беше тихо.
Изведнъж се успокоих. Бях далеч от цялата шумотевица, сгушен между рафтовете с листи и никой не ме виждаше.
Всички бяха втренчени в хартиите.
Изведнъж мислите ми се понесоха в миналото. Спомних си кога за пръв път видях розово сияние, за любимата и сладките паяжинки които тя ми плетеше. За тънките и нежни краченца, които припкаха до мен…
За прегръдките ни до големия зид всяка вечер. И за това как ни раздели оная буря
и повече никога не я видях…
Реших да погледна към светлината, която ме похити.
Изправих се леко на треперещите си крака и надникнах.
Още беше там, но вече много по-малка и много далеч.
Ама от тук въобще не е толкова страшна!
Разчитам някакви букви:
Пло-ве-див…
Фондация “Отворени изкуства” няма да редактира авторските текстове и те ще се публикуват в оригиналния им вид.
