“Знам какво направи миналата Нощ” – Манила

Това е разказът на Любен Гешев, водещ ни из дебрите на подсъзнанието и спомените за една дума… Манила

“Манила”

Някаква потайна дума като невъзмутима светкавица прониза съзнанието ми. Откъде ли знаех тази мъничка думичка, кога ли бях я чувал от устата на някой странник сред доковете на безбрежността, или инак казано – пред взора на синьото Черно море. Къде бях чел за нея, защо си я припомнях точно сега?

Никаква идея. Просто „Манила” ме събуди от блуждаещото, достигащо до налудничава дързост презрение, с което гледах на света около ми. Истинска мощна кофа с вледенена вода. Купчета лед с грапав отпечатък „Манила” се срутиха като могъща лавина върху бледото подобие душа, ако преди този момент дори може да се каже, че имах такава.

Отворих широко очите си, поех дъх с тях, оцветих сивотата, сърцето затупа, а огнени стихии пробудиха заспалото туловище. Отместих поглед от поредната непочистена витрина, зад която се криеха артикули – цветни детски дрешки, малки мокасинки, гащеризони и всякакви дрънкулки. Усмивката се прокрадна зад уморено „Аз”.

Хм, Манила. Може да е нещо вкусно. Така казваше в детството малката Пипи, загнездила се дълбоко в съзнанието ми, обясняваща всичко случващо се, ненамиращо логично обяснение. Манила наистина трябва да е нещо вкусно!

Нещо май се случваше. Хората в буен поток от кикот, говорене един през друг и пъхтенe създаваха истинска „информационна” магистрала, сочеща поредното събитие. В подлеза на „Понеделник пазара” галерия показваше творби на модерното ни изкуство на фона на римска мозайка, а нейде към Главната явно се разиграваше истинска корида, гладиаторски битки или някакъв чудат феномен, каращ хората-звуци да се отправят нататък. Реших да ги последвам. Сякаш тръгвах на път, яхнах зефира, който ще ме отведе до Итака. В случая някаква „Манила”.

Трябва да си призная, че не обичах цялата тази показност на изкуството, опита да се отличиш и то достигайки до, поне според мен, едно лековерно отричане на действителността и сетивните граници. Ако не беше „Манила” и нейната извънчовешка доброта, с която обля призрачното ми безмислено съществуване, щях да заплюя поредната изява на „култура” в древния град, останал без своята култура, процес, започнал с прилива на „чуждоземци” от Изтока.

С вирнат нос към звездите и горд поглед, запътен отвъд тълпите, потеглих по спиралата на прозрението. Без да се усетя как и кога масата говорещи създания, наричащи себе си хора, ме отведоха на „Отец Паисий” и прилагайки цялата си стихийна мощ ме натикаха в камион, леко старомоден, обкичен с летящи думи, заглавия на книги и странни дизайнерски решения за корици на четивата на 21 век. Отвътре камионът книжарница приличаше на врящ котел, пъкъл от искащи да се докоснат до знанието индивиди. А на мен ми се стори, че това е истински оксиморон в действие. Хората не бяха там заради Книгата, а защото този мобилен книгомански шедьовър беше част от атракциите, част от забавлението, част от всичко, за което човек с яке и чадър, фотоапарат и сандвич в чантата, е отделил вечерта си, камион илюзия за суетно гримираната гостенка на Пловдив, качила се на токчетата на целомъдрието и сложила бюстието на ораторската мисъл. И в тази паплач, бутаща се, гонеща мелници от вятърничавост, нещо проблясваше, в ритъм, несъизмерим с музикалния, извън темпото на живота, извън сърдечния трепет, някак пулсиращо и някак далечно, космично. Небрежно, присвило очи, едно сияние се опитваше да разузнае книга, която в ръцете й приличаше на свещен скрижал, на заповед, на бисер със светлосин блясък. Кестенявата й коса се спускаше по страниците, а къдриците й си играеха с буквите, превръщащи се в живи разделители на думите. Имах чувството, че тази красива Горгона се е отдала на книгата, вградила сянката си в нея, а буйните й силни коси се опитват всячески да я изкарат от това й състояние на нирвана. Къдриците й се бунтуваха, искаше им се да отпият от книгата, да поробят всяка една дума, да я накарат да се покатери като по въже и да заживее в света коса, оставяйки страниците бели и пусти, спасявайки погледа и взора на своята собственичка.

Приближих се, погледнах през рамото й, видях как една къдрица се беше докопала до „страдание”, беше изкопчила „С”-то и се готвеше за нова атака.

–   Красива книга! – избоботих.

–   Да, любимата ми, чела съм я цели три пъти – каза звънкото гласче.

–   О, аз само един път. – изстрелях, за да направя впечатление. Мислех си, че ако обърне очите си и ме погледне, ще съзре призрак, а не човек. Трябваше да говоря, трябваше да поддържам разговора. Трябваше да остана в книгата.

–   А кой е любимият ви момент? – получих директен куршум, шрапнел тъй нежен и романтичен, опиянил ме като ром.

–   Манила!

–   Ах, прелестно! А как искам да отида там…

–   Аз бях там!

–   Нима? Кога?

Ами сега. Как да обяня, че Манила е моят рай, вселенските градини, адът на безсмъртната душа, проблясъкът от отвъдното, живителната искра, която ме пробуди. Как да обясня…

–   Преди година … – очите й все така се взираха в книгата,–  …. при мой приятел от детство… прекарах незабравими три дни…

–   А къде живее този ваш приятел?

–   Край морето!

–   Обожавам Лусон, особено през дъждовния период.

–   Е, аз го хванах през слънчевия, но сигурно е приятен този „Лусон” и през дъждовния.

–   Колко сте симпатичен. Аз се казвам Лили! – и две сияйни маслиненозелени очи ме превърнаха в най-застиналата жива скулптура. Сърцето не биеше, а говореше ту в ритъма на Шекспир, ту нашепваше тракийски ритуални слова за дъжд. Ех този дъждовен период … в „Лусон”.

–   Аз съм… – едва сричах.

–   Няма значение!

Пауза. Очи в очи, моите гледаха в зелени бездни, нейните – в любовта.

–   Никога не сте били във Филипините, нали? – попита ме тя.

–   Не, защо? – отговорих искрено наивно.

–   Глупчо, нали Манила е там. – и се усмихна така, сякаш не слънцето, а милиард светулки грейнаха в захлас. – И аз те излъгах, казвам се Петър.

Сърцето ми изтрополи, падна на мръсния прашен каменен под и остави кървава следа.

–   Шегувам се. Няма нищо по-женствено от мен.

Сърцето ми отново се телепортира от пода в гърдите и заби.

Година по-късно отново имам имен ден. Денят на Манила, надеждата и любовта.