90-ТЕ. НАЧАЛОТО НА МИТА: КОНСТАНТИН БОБОЦОВ

„Смърфовете” – футболни запалянковци на Локо-Пловдив на отбивка на магистралата

„Смърфовете” – футболни запалянковци на Локо-Пловдив на отбивка на магистралата


Една от най-обсъжданите изложби през годината – “90-те. Началото на мита” – ще има свое пловдивско издание, което ще стартира в “Нощта” в artnewscafe. В двете фестивални вечери предстоят и срещи с популярни лица от фокусираното в изследването десетилетие. Поредица от задочни срещи и спомени на хора от 90-те ще направим и в специална поредица в Нощния блог.

VM„90-те. Началото на мита” е проект за десетилетието на преход и промяна в начините на мислене, формите на успех и представите за култура. Той е проект за популярната градска култура, за отварянето към света, утопиите за свобода, опиянението от новите хоризонти и възможности и търсенето на различни модели на живеене между червеното и синьото, симулациите, мистификациите, наваксването, началата, амбицията, дрогата, жаргона, порното, парти културата, финансовите кризи и депресията, надеждите и устояванията. В него са показани някои от култовите места на десетилетието, които днес вече са легенди, като първия микс клуб „Спартакус”, най-продаваното лайфстайл издание на 90-те – сп. „Егоист”, пънк бара „Калното”, наследник на „Кравай” от 80-те, героични издания като „Ах! Мария”, ентусиастки проекти като „Витамин Б” и безспорни звезди като списанието „Камикадзе”, излязло само в три броя. След галерия „Васка Емануилова” в София, изложбата предстои да се открие в рамките на “Нощ/Пловдив” в artnewscafe. Какъв е Пловдив през 90-те? Помогнете ни да го видим и да си спомним през вашите очи. Пишете ни с отговори на въпроса: Кои бяха за теб лицата, местата, събитията и/или феномените на 90-те? Можете да се свържете и с куратора на проекта Владия Михайлова (vladiya@gmail.com) и/или да ни изпратите снимки до 15 септември.


ДНЕС В ДЕВЕДЕСЕТАРСКАТА РУБРИКА НА БЛОГА ТЕ СРЕЩАМЕ С:

КОНСТАНТИН БОБОЦОВ, инженер: Деветдесетте на декодираните потоци

Седем неоплана (марка автобуси на фирмата MAN) в колона напускаха града в посока запад. Пътувах в един от тях. Беше септемврийска утрин на 98-ма. Предстоеше ми поредният семестър в университета, така както и на повечето заели удобно местата си, студенти. Мигранти. Мигранти, подложени на строга визова регулация. Самолетният транспорт още не бе широко достъпен. Крайните ни спирки бяха градове отвъд Вододела на континента. Обикновено за мен оставаше място на задните редове, където се получаваше двудневен купон с музика, запознанства, всевъзможни пози на заспивания, размяна на адреси и обещания за разменни гостувания, но този път се озовах на едно по-предно място и имах за спътник човек излъчващ ерудиция и сериозност. Запознахме се и започнахме разговор. Събеседникът ми – доцент-преподавател от катедрата за текстилна техника, планувал работно посещение при фирмата Пфаф. Темите ни бяха свързани най-вече с проблемите на образованието, но засегнахме и трансформацията на собствеността – така наричаната приватизация. Доближавахме Ниш, когато сподели следното, спомням си добре думите му – „От основаване на катедрата ни, с моето лично участие, сме оборудвали с германски станове стотина тъкачни фабрики. От тях действащи днес са само две, ръководени от наши студенти, с които съм в постоянен контакт.“

Липсваше ми каквото и да било социално познание за да осъзная своевременно какъв бе социалния продукт на процесите, които обговорихме.

Едва в последвалите години, през много лични разговори, по време на десетки завръщания и заминавания, научих повече за съдбите на хората през съдбата на собствеността

Работната сила бе получила привиден равен шанс с инвеститорите, да участва в конкурси за придобиване на собственост или дялове от нея, от това, което държавата, като последен собственик, бе обявила като готовност да преотстъпи. Работниците трябваше да приемат ролята на инвеститори, и ако спечелеха конкурса щяха да заплатят цена на полученото, много по-ниска от тази на „реалния“ инвеститор и конкурент, с което участието им в тази игра на ставането (не)собственик бе гарантирана. „Основахме Работно Менаджерско Дружество и се явихме“ – ми казва главният инженер-механик на фабрика за велпапе.

„Цялостното тялото на социуса“ е било вече „смачкано“ от деспотичната държава до производството, то (тялото) не може да бъде отделено от него по друг начин, освен със сила. „Като дете всеки ден пътувахме до цеха на Бултартабак в Асеновград, където работеше баща ми, всеки ден бях там, там съм израстнал. За една нощ изчезна цяла поточна линия. Този цех вече не съществува“ – споделя Николай, с който сме седнали сами на голяма маса и вечеряме заедно в Капана.  Собствеността е кражба – казва Прудон във философския си труд, публикуван през 1840 г, със заглавието-въпрос „Що е собствеността?“. Прудон вижда собствеността и социуса като непримирими врагове, а двама собственици по отношения на нея – като магнити с еднакви полюси. Той говори за съществуването на Собствеността сама по себе си, без собственик, нещо което ни се привижда все по-често сега – собствеността като без-стопанствена.

Друга ситуация, която изплува в спомените ми – вървя през нисък коридор с форма на удължен гръбнак, през който се влиза в странични обемни зали. Таванът им има сечението на правоъгълен триъгълник, легнал на дългия си катет, като бетонената равнина на хипотенузата носи оребряването на танкеров трюм, а тази на срещулежащия катет бе изцяло остъклена и през нея нахлува южното слънце. „Да, тук са били производствените халета с машините“ – потвърди Елена, която ме съпровождаше.

Намирахме се във фабрика „Напредък“. „Колко човека са работили тук?“ „Две хиляди. Сега сме тридесет

Но има друг цех в Огняново, тапицерски. Там са петстотин. Изнасят всеки месец десет тира за Европа.“ „Кога е строена сградата?“ „Може да има сто години, аз съм от тридесет и пет тук. Преди всички производства са били пръснати из града – някъде са правили шкурки, другаде са тапицирали…тук са ги събрали всичките.“ Напомни ми познатото чувство на разходка из танкер, но този тук бе качен на речния док на Марица, танкер със стъклени палуби, а трюмовете му застлани с фотьойли, потоци от мебели, които очакваха да посрещнат завръщането на техните създатели, независимо от това, кога то би се случило.

„Първото голямо движение на детериториализация се появило заедно със свръхкодирането от страна на деспотичната държава. Но то все още е нищо, редом до другото голямо движение, което ще се извърши чрез декодиране на потоците.“ (Дельоз, Жил и Феликс Гатари. Анти-Едип : Капитализъм и Шизофрения. Прев. Антоанета Колев. Varius, Критика и Хуманизъм, 2004, III Глава: Диваци, Варвари, Цивилизовани). 

Началото на 90-те за мен бе това – бойкот с поканен журналист в гимназията, политическа стачка, гладна стачка, протестно шествие, потоци – вливащи се в митинг на площада

, арест, невидим поток от проследяваща информация, учител по философия говори на трибуната на протеста и фигурата му се проектира върху монолит. „Декодираните потоци поразяват деспотичната държава с латентност, заливат тирана, но също така го карат да се завръща в други неочаквани форми – демократизират го, олихаргизират го, сегментират го, монархизират го и винаги го интериоризират и спиритуализират, с латентната Urstaat на хоризонта, за чиято загуба не могат да се утешат.“ (пак от същата книга).

„Водостоци” (фенкултура от началото на 90-те след футболен мач в София)

„Водостоци” (фенкултура от началото на 90-те след футболен мач в София)

 

 

Декодираните потоци разтегляха социалното тяло в продълговата елипса и го проектираха върху стадион от времето на Рим, към първото им изначалното им състояние с поземлените потоци, на частната собственост. Трибуните на стадиона продължаваха по стълбите на бар „Каменица“ или пък стигаха до сенниците на „Дамска мода“ със звучащ (ню уейв). Декодирани потоци пари, валута, потоци от ченчбюра, потоци от стоки към частни магазини, потоци от търговски марки. Всичко от изброеното заемаше място на трубуните на античния стадион, заедно с две кина, едното от които – филмотечно.

Квартал Капана се пробуждаше с музика от клуба „No sense“

Зелената система на града – свръхкодирана като някакъв спомен за природата, поддържан с машинни помпени съоръжения, бе декодирана в поток от частни парцели. Започна декодиране на археологията, през съда. Хората се движеха в потоци от бетонния стадион към летния театър, където Милчо Левиев изливаше непрекъснат поток от ритми.

Разсънвах се, вече пристигах, на хоризонта разпознавах контурите на избрания от мен град-спирка. В географския му център се издигаше Водната кула, с Амфититра стояща най-горе, държаща тризъбец. Тя се извисяваше над административните и индустриални комплекси. Така погледнат отдалече, това бе буржоазният град на бъдещето – трансформираше се в печатна платка, интегрална схема, микрокомпютър. Централният процесор бе площадът, към който водеха всички потоци, кондензаторните батерии – енергийни централи, паметите – новите жилищни комплекси, уличното куче се казваше Watchdog, а шината за обмен на данни – реката, по която се редуваха танкери, изчакващи в шлюзовете да се влеят в по-горния сегмент на потока. Поток с прекъсвания, удържане, непрекъснати кодирания и декодирания.


Програма “Култура и клуб”, 24-ти септември

Локация 38
artnewscafé
ул. Отец Паисий 38

24 Септември от 19:00 до 01:00 – 90-те. Началото на мита /изложба, разговор/
Куратор: Владия Михайлова; разговор с гости по темата за 90-те

 


Общност от предимно не твърде обременени от журналистически навици ентусиасти, мотивирани от силната си пристрастеност към Нощните маршрути, оценили възможността за изява, за срещи с интересни хора и изживяването да усетят "Нощта отвътре".


© 2010 Open Arts Foundation, Нощ на музеите и галериите - www.night.bg