Съдбата на Сирака

Изложбата, посветена на 130-годишнината от рождението на Сирак Скитник, гостува от днес до 3 октомври в Градската художествена галерия в Пловдив.

Експозицията ще бъде част и от програма “Музеи и галерии”   на “Нощта”. Вечерта на 12 септември в залата на Градската галерия ще бъдат прожектирани и два филма, предоставени от фонда на БНТ: “Сирак Скитник” – реж. Зунка Янкова и  “Да питаме Сирака…” – реж. Петър Петров.

Куратори на изложбата са изкуствоведите Красимир Илиев и Пламен Петров.

Красимир Илиев разказва повече за съдържанието на  изложбата,  за съдбата на Сирака, белязала творчеството на автора, за късната реабилитация и мястото на Сирак Скитник в българската културна памет.

---

 

Вие сте съкуратор на изложба на Сирак Скитник,посветена на 130 години от неговото рождение. Той  е емблематична фигура за цялостното развитие на културата в България през втората половина на  XX век – художник,поет, критик, театрал. Върху коя част от неговото творчество поставяте акцент?
Действително изучаването на най-динамичните години в развитието на българското изобразително изкуство, първата половина на ХХ век, без изучаване на творчеството на Сирак Скитник, би било осакатяване на историята. Сирак Скитник буквално нахлува в изобразителното ни изкуство  с програмната статия „Имаме ли художествена критика?“, публикувана през януари 1911 г. в списание Демократически преглед, а още в първите години след Първата световна война присъствието му като живописец и илюстратор на книги е повече от осезаемо –

„… у нас почти единствен представител на новите посоки в живописта – живописта от Сезан насам…“ ,

констатира Гео Милев и го поставя редом с Никола Петров, Майстора и Никола Маринов като „единствени“ „над общата маса“(сп. Везни, 22.Х.1921). През 20-те и 30-те години Сирак Скитник е признат за

най-значимия художествен критик, съредактор, заедно с Владимир Василев на списание Златорог, ноември 1931 е избран за пръв председател на Съюз на дружествата на художниците в България. Като художник участва, освен в изложбите на дружеството Родно изкуство, където членува, в представителни изложби на български художници в Белград, Прага и Гърция.
Нашата цел в тази изложба бе да го представим не само с най-значимите му картини, но и с неговите, актуални и сега, размишления върху изобразителното изкуство, от които подбрахме най-важните, според нас, откъси.
След изложбата в Софийска градска художествена галерия , неин редуциран вариант гостува в Сливен, Пазарджик и Пловдив. Тази пътуваща изложба съдържа 99 творби от колекциите на НМБИИ (Национален музей за българско изобразително изкуство), ХГ „Димитър Добрович“ – Сливен и СГХГ (Софийска градска художествена галерия).

Какво го прави толкова различен и знаков?
„Един от най-новите и най-чуждите за нас е несъмнено Сирак Скитник. Това е един художник, почти завършен, с тежък и нежен колорит, сякаш музика от орган: един фантаст, който подчинява въображението чрез мистичната и корава логика на кошмар: един поет, чиято душа, заключена в каменната паст на големия град, жадува фанатически невинност през очистителното тайнство на свръхземни откровения.“ (сп. Везни, кн. 8, март 1920). Тези редове написани от Чавдар Мутафов касаят картината му  „Потъналата катедрала“. Като художник, той експериментира, обсебен от страстта към познание, която трансформира в страст към промяна, непрекъснато неудовлетворен от техниката, сякаш гонен по петите от демона на рутината.  

Няма друг български художник от динамичното време между двете световни войни, който с една или две картини да бележи отделени периоди в творчеството си,

каквито са „Потъналата катедрала“(до 1919, частно притежание), „Благовест“(1922, НМБИИ), „Вещици“(до 1926, частно притежание),  „Гора“ (20-те години, СГХГ), „Натюрморт с кактус“(частно притежание), „Ваза“(1926, НМБИИ),  „Зима“(30-те години, СГХГ). Това не са просто експерименти, а творби, от които струи „глъбина на ясновидец“.
Ето няколко кратки фрагмента, които изразяват възгледите на Сирак Скитник:

„Старо и ново изкуство? Има само едно – вечно младо и истинско изкуство…“ (1912)
„Трябва да се обикнат планините, короните на дърветата, небето, земята с дълбока благовейна любов, да се разбере тяхната вътрешна мистична красота.“ (1912)
 „… изкуството е преди всичко къс душа, а после – изобразена      видимост.“ (1920)
 „… в основата на всяко изкуство лежи вяра.“ (1921)
“Бог може да умира за малките, но за истинския художник Бог е вечно жив – той трябва да знае пътя към него, и да не оглушават ушите му никога за шума на далечните звезди.“(1926)
„Маската на земята представлява по-голяма и сложна мистерия от тая на човека: трябва да имаме очи на бог или дивак, за да се доближим до тайните сили, които менят нейните черти и управляват нейния живот.“(1933)
„Догматиката е смърт за изкуството.“
„Днес посредственият съвременен художник най-горещо защитава школи, течения, не твърдо, по вътрешно убеждение, а поради лично удобство: това го предпазва от лабиринта на художествените проблеми, скрива липсата му на индивидуалност и му дава възможност дори да измами зрителя с ловко заучени похвати.“
„Светът в униформа, изкуството в униформа би било най-голямата творческа трагедия.“ (1936)
„Хиляди преди нас са преживели треската и мъката да изнасят тайната и същността на творчеството и милиони след нас ще счупят главите си в същата стена – ако навреме не прозрат, че ценностите и истината в изкуството се определят само от силата на творческата убедителност и готовността на масите да повярват в тази творческа истина. И в тази стълба на относителности – неизменна остава само вярата.“(1940)
Успоредно с теоретичните статии Сирак Скитник, непрекъснато отсява житото от къклицата, болеейки за истинските дарования сред българските художници. За него Димитър Аврамов пише: „Нещо повече: смело може да се каже, че няма друг наш критик (и в миналото, и днес), който с такава загриженост и любов да е търсел дарования, да е откривал и изтъквал техните първи колебливи изблици на талант, да е следил развитието им, отбелязвайки своевременно доброто и лошото, успехите и провалите, който тъй да се е гордеел с техните постижения и да се е тревожел за тяхното бъдеще…“ (Сирак Скитник: Аспекти на неговата естетика, Портал култура, 24.02.2014)

Сирак Скитник избира да учи в Русия, въпреки че по това време българите предпочитат обучението в Италия или Германия. Той прави един нестандартен избор. По какъв начин оказва влияние обучението му в Петербург и може ли да се каже, че твори под руско влияние?
Все още не знаем, защо Сирак Скитник избира Русия. Самият той отговаря на въпроса Как станахте художник?  в едно интервю, което се пази в архива на НМБИИ: „Лично аз от малък сънувах бои и четки, но твърде късно

ми се отдаде да отида да уча – учих в Петербург (1908-1912 г.) при Леон Бакст, Добужински и Петров-Водкин. Повечето от това, което зная и мога – не от тях съм го научил, – но те утвърдиха собственото ми самочувствие и любовта ми към изкуството…“. Сирак Скитник 

попада в Петербург във време наречено сребърен век,

когато изкуствата са във вихъра си, а културния обмен между руската столица и европейските градове (особено Париж) е ежедневие. Той без съмнение се влияе от петербургската атмосфера, но като личност с вече изградени възгледи за изкуството (започва своето обучение  25 годишен) е критично настроен, както към руския академизъм, така и към някои от представителите на модерните течения. Досега всички опити да се говори за преки влияния върху неговите скитания в пластичните дебри, са неуспешни.
Статията Художествените изложби в Петербург отпечатана в сп. Демократически преглед (кн. V, май 1912, с. 647-656) е доказателство за неговата завършеност като личност с изградени собствени възгледи. За поредната картина на Репин „Пушкин декламира на лицейският акт“ казва – „ескизна работа с безпомощно нееднородна техника и слаба композиция.“, за пролетната изложба на Академията – „Никоя година тя не е била особено интересна, а тая година тя е скандална.“, „ Висят безчислено много жалки подражания…“. За Съюза на младите пише – „Като всяко направление, то има своите талантливи убедителни работници зад себе си, и некадърници, които, обаче, не му пречат да бъде един истински път, откриващ вратите към руския примитив, криещ огромно художествено богатство. Най характерни за направлението са работите на Гончарова и Ларионов (последния като изразител на направлението до болезненост, може би, ще е полезен, но като художник едва ли ще даде нещо ценно)“.  Завършва думите си за изложбата 100 години френска живопис така – „Пътят на Сьора и Синяк е задънена улица, макар че първият е дал много интересни композиции (Un dimanche après-midi à l’île de la Grande Jatte и La Baignade) и явно личи в най-новите художници, че Сезан и Гоген чертаят бъдещите скрижали на французката живопис.“(картини на Ван Гог не участват в изложбата).
В началото на ХХ век България участва в три войни- Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Как се вписват жизненият и творческият му път в контекста на военна България?
Той е участник, в първата и последна негова стихосбирка  „Изповеди“, която издава през 1910 година, има пасажи, видения, които могат да бъдат съотнесени с последвалите събития – „… развихрил пламнали коси летя – /Лучи, лучи и вихрена игра в лазурите. Ела, о смърт, /И тайната във твоите очи бездънни да смутя…“ (Сред  танца на лучите, с.45). Смъртта ще дойде близо, 

по време на Световната война е ранен в ръката и гърдите

от парчета шрапнел (парчето в гърдите е, може би, причина за ранната му кончина).  Критикува остро художниците, които рисуват войните – „Военният художник не можа да види страшното лице на войната, което изменя небето, изменя пейзажа, разкривява масите, пречупва движението на линията, разтяга човешката маска и твори свои закони и психика. Той не прогледна и никой не му даде виждането на една друга реалност – зад зрителната, която преобразува последната.“ (сп. Златорог, бр.1, 1920). Пречупената линия се появява неговите картини „Авиатор“, „Целувката на Юда“, „Богородица“, рисувани около 1917-18 година, зад зрителната реалност  изплува в манастирите, рисувани около 1920-та година и илюстрациите към Стихове на Е.А. По, Марионетки от Чавдар Мутафов, Балади от Теодор Траянов, привидно звучи до средата на 20-те години, когато е заменена от натюрморта и пейзажа, рисувани с „благовейна любов“, привидно, защото той прониквайки през „видимостта“ се стреми да се доближи до „тайните сили“ на „мистичната красота“.

Каква роля изиграва псевдонимът Сирак Скитник в живота на художника- опит да се скрие или заявява категорично своята идентичност?
Сирак Скитник осиротява рано, майка му умира когато е дванадесетгодишен, а баща му две години по-късно. След родния град  Сливен, неговото скитане започва още като ученик през Богословското училище в Самоков, след това е в София, където училището се премества, и където постъпва в Школата за запасни подпоручици, после даскалува в с. Върбеш, в родния си град Сливен; 

псевдонимът се ражда, когато отново е в София през 1905 година,

документиран е под стихове публикувани в сп. Демократически преглед. Този псевдоним се оказва пророчески за неговото непрекъснато стилово скиталчество в рисунката и живописта.

Знаем, че с промяната на политическата обстановка в България през 1944 г.  Сирак Скитник е задълго низвергнат от националната памет.  Достатъчно познат ли е на съвременната българска публика?
Низвергнат е много точно казано. През 1952 година Богомил Райнов публикува „Против изкуството на империализма“, книга, която разяснява съветския идеологически модел, и на родна почва изгражда преградата между нашето и вражеското, като разглежда през мерника на идеологическата картечница „реакционните тенденции в изкуството ни“. Справедливо главният заподозрян е Сирак Скитник. Той е „идеологът на формализма“ (с.364), „делото на С. Скитник е реакционно в цялата си принципна основа.“ (с.386). Сред публикуваните репродукции е „Вещици“, под нея е написано следното: „През мрачния период на фашизма у нас реакционните тенденции в изкуството бяха добили широко разпространение. Картини като творбите на Сирак Скитник отчетливо характеризират процеса на разложение, вследствие на който буржоазното изкуство се превръщаше в отблъскваща и нелепа лъжа, скалъпена по западен образец.“
Сянка на Б. Райнов, най-интелигентния сред идеологическите стражи на гънещата се правилна линия на Партията е толкова плътна, че 

Сирак Скитник се оказва най-късно реабилитираният художник.

Въпреки обстоятелството, че художници, които е насърчавал пребивават на властови позиции. Например Стоян Сотиров, който пише за първата самостоятелна изложба на Сирак Скитник до Мара Цончева следните думи: „Сега ти пиша по изложбата на Сирака. По мое разбиране тя е триумфът на Бълг. изкуство. Един художник, който може да ни отсрами пред всички народи.“ „Маре, такава изложба трогва до зашеметяване. Излизаш си убит и възроден едновременно.“, в периода 1958-62 година, когато е председател на Съюза на българските художници има възможността, припомняйки си своите възторзи,  да организира изложба на Сирак Скитник. Нищо подобно. През 1966 и 1973 по инициатива на Иван Кънев се откриват скромни изложби в родния му град и едва през 1979 година, тридесет и шест години след неговата смърт, благодарение на усилията на Кирил Кръстев е организирана негова изложба в столицата.
Кирил Кръстев, също порядъчно преследван, един от героите на цитираната книга от Б. Райнов, първи се осмелява да изследва неговото творчество, през 1974 години се появява единствената (до тази година) монография за Сирак Скитник, с незначителен за времето си тираж и отчайващи като качество репродукции. Седем години по-късно Кирил Кръстев е съставител на сборник със статии от Сирак Скитник.

Съвременната публика доскоро нямаше как да добие каквато и да е представа от живописното творчество на Сирак Скитник.

С изключение на една картина, която сега е в експозиция на НМБИИ и на няколко картини в постоянни експозиции в художествени галерии в страната, всички други негови творби са в депа, архиви и частни колекции. Монографията на Кирил Кръстев и каталози от негови изложби са библиографска рядкост. Специалистите притежаваме каталози  –  от 1973 (6 черно-бели репродукции); 1979 (3 цветни и  12 монохромни репродукции); 1983 – папка с 10 репродукции; 1993 е открита изложбата „Непознатият  Сирак Скитник“ с куратори Ирина Генова и Татяна Димитрова, за пръв път бяха показани рисунки от архивите и документи, ужасно качество на каталога (57 репродукции); 2003 – изложба на произведения, собственост на Националната художествена галерия (сега НМБИИ), пълен каталог, репродукции с  размери, по-малки от пощенска картичка, съставител Бистра Рангелова; каталог от изложбата през 2011 година в Националното радио с 35 бледи репродукции, съставител Светослав Милев.
След  драматични перипетии с бившето ръководство на НМБИИ, при пълното съдействие на Сливенската художествена галерия и галерии в страната, с безценната помощ на съмишленици , институции и колекционери, успяхме заедно с Пламен Петров да постигнем едно двуезично монографично издание, придружено от 192 репродукции.