Спектакълът - емблема "Бит" с режисьор Възкресия Вихърова ще бъде част от програма "Град и публични пространства" в Юбилейната "Нощ". Студио 1 на Радио Пловдив на 12 септември 20 часа.
Възкресия Вихърова завърша режисура и актьорско майсторство във ВИТИЗ “Кр. Сарафов”. Днес работи като режисьор на свободна практика. Създава множество спектакли и печели редица награди по целия свят. През 1991 г. основава Театралния департамент на Нов български университет, а от 2002 г. е директор на Университетския театър на НБУ.
“Бит“ е проект с над двадесетгодишна история. В периода 1989 – 1991, след дълъг процес на проучване Възкресия Вихърова, архитект Зарко Узунов и още трима актьори създават представлението „Бит” по „Бит и душевност на българския народ“ и „Оптимистична теория за българския народ“ от известния български публицист и народопсихолог Иван Хаджийски. По-късно представлението се превръща в модул за изследване и тренинг като част от обучителната програма в департамент „Театър” на Нов български университет. Екипът, който участва в представлението, се променя през годините, като всяка работна група допринася с личното си проучване за разработването на темите на спектакъла. Така се изграждат езикът и формата на крайния резултат. В основата на „Бит“ е структурната трансформация на автентични български народни танци и ритуални поведенчески модели. Представлението е обиколило много от най-престижните фестивали и театрални форуми в Европа (Международен Фестивал на Театралните училища – Амстердам; Международен Единбургски Театрален Фриндж Фестивал; Международен Театрален Фестивал – Ерфурт; Международен Студентски Театрален Фестивал – Потсдам; INFANT фестивал – Нови Сад; участие в Център за Културни и Театрални Изследвания и за Изучаване работата на Йежи Гротовски; 8-ми Международен Фестивал на Театралните Училища – Бърно и други). Последната версия на спектакъла от декември 2011 г. е селектирана в паралелната програма на Международен Театрален Фестивал “Варненско лято” 2012 г.
Представлението “Бит” е дългосрочен театрален проект. Как през годините се променя погледът към динамичната театрална форма на спектакъла? До каква степен участието на нови поколения изменя хода на това театрално изследване, базирано върху текстовете на публициста и народопсихолога Иван Хаджийски?
Ще започна с уговорката, че отговарям от името на двамата основни автори на проекта – В. Вихърова – режисьор и З. Узунов – архитект, както и от името на някои от основните носители на БИТ във времето. Не сме се срещнали, за да напишем за вас този специален отговор. Просто аз се опитвам да „реставрирам“ неща, които си говорим докато правим БИТ или прогнозирам неща, които ще си говорим като се срещнем сега да загреем тела, глас и мисъл, за да представим спектакъла БИТ на “Нощ на музеите и галериите” – Пловдив 2014 г. на 12 септември.
Този проект е в кръга на вниманието ми вече 25 години, разбира се с различна интензивност във времето. Когато трябва да опиша тази, така да я нарека, страст обикновено използвам общоприети изрази като „дългосрочна
изследователска програма“, „работа в прогрес„ и т.п. Но ако трябва да персонализирам динамиката, съпътстваща различните редакции на спектакъла (тази е официално преброена като 4–та), бих искала да въведа понятията:
Случаят БИТ
Процесът БИТ
Фактът БИТ
Случаят БИТ принадлежи повече на историята. Той е свързан с етапа, когато това изследване започна (90-те години на 20-ти век) и когато не беше ясно дали ще става дума за театър или това е едно пътуване на група бунтуващи се пърформъри, които търсеха нови пространства и техники за изразяване.
Процесът БИТ е това, което се случва и до сега през годините – една трансмисия на желания, търсения и пребивавания в определено пространство между ритуала и театъра, наподобяващо медитация и премахващо граници от различен род и вид (географски, физиологични, смислови).
Фактът БИТ търпи редакции и това е, което зрителите виждат. Сега, както казах е ред на официално признатата 4-та редакция. Фактът БИТ запазва структурната и смисловата си цялост и дава интерпретационни свободи на участващите. Това понякога кара зрителите , гледали две съседни във времето интерпретации, да твърдят, че са гледали две напълно различни представления. Ние „играем“ едно и също, но симултантно действащите полеви слоеве от текст, образ и действие не се възприемат от зрителя симултантно. Той несъзнавано ги разделя, като игнорира едни от слоевете и толерира други, с цел да обхване смисъла и създаде своя наратив. Докато пърформърите пребивават в сценичното време , зрителят се настанява в наратива.
Във ваше интервю казвате, че театърът до голяма степен е лабораторна работа и чак след това идва развлекателната част. Днес сякаш по сцените гледаме представления, които предимно залагат на развлекателната функция. До колко може да е опасно това явление според Вас?
Напълно разбираема е доминиращата развлекателна функция. Така се освобождаваме от страха да мислим , да мислим чрез въпроси и вариантност на отговорите. Докато
ритникът на шута по задника на слугата е проста смислова единица,
с прости последствия – слугата пада и си разбива носа, а шутът побягва кикотейки се . С времето ставаме все по-големи майстори в тази буфонада, като си запазваме претенцията за интелектуална игра, сменяйки ти
пологията в ролята на шута или слугата. И така движим играта театър и може би играта живот. Но кой е казал, че лабораторната работа е разделена от развлекателната? Дано не се стовари отговорността за тази дистинкция върху мен, ако е така то е сторено от младежка глупост. Сега бих искала да извадя на преден план факта, че още в Commedia dell’arte , актьорът е притежавал до съвършенство отработен физически скеч или комедийна реч, за да може да импровизира в реално сценично време. Къде той е натренирвал всичко това, ако не в работилницата, по-късно наричана лаборатория или нещо такова…
В театъра се интересувате от единството между интелект и емоция и до каква степен то би могло да се контролира. Работите и обучавате студентите с техники за постигане на това единство. Има ли техники за това в живота извън театъра?
Ще отговоря с описанието на едно нервнонетипично състояние – синдромът на Аспергер (високореактивен аутизъм). Подвластният на този синдром обикновено остава с неразгадани емоции от страна на нервнотипичните. Въпреки че Аспито /човек със синдром на Аспергер/ е склонен да изпита силни и дори разрушителни емоции, но по нетипичен начин и по нетрадиционен повод. Аспито може да наподоби всяка характерна за нервнотипичния емоция като имитира до съвършенство телесен атитюд, гримаса и интонация. Но не го прави, защото ще излъже и това ще бъде видимо. Аспито е
една покана за човечеството да заживее в едни нетипични параметри.
Бих направила безотговорно аналогия за Актьора-Аспи в полето на театъра. Актьорът-Аспи би могъл да наподоби, но не бива, защото ще проличи, че лъже. Актьорът–Аспи трябва да открие онази природа на чувствата, която принадлежи на диагнозата Театрално Аспи. И може би в тази връзка да разглеждаме връзката интелект/емоция. Интелектът диагностицира Актьора-Аспи, Актьорът-Аспи изпитва нетипични емоции по нетипичен начин, Зрителят Не Аспи или нервнотипичен е озадачен – може би това е една възможна дефиниция за театър.Представлението “Бит” напомня за важни неща за бита, за съществуването ни. Паметта за миналото може ли да подобри съзнанието ни за настояще и бъдеще? До колко автентичността на ритуала може да служи за поведенчески модел днес и имаме ли нужда от това?
Не, не може. Не, не е нужно. Така нареченият от вас интерес към автентичността и ритуала за нас е
трансмисията Ритуал – Театър – Ритуал,
която има смисъл в процеса на правене на факта БИТ и не е предназначен за зрителя. До зрителя достигат речеви масиви от стаени викове, носещи смисъла на твърдения от народопсихологическите изследвания на Иван Хаджийски и от ритуални мърморения подготвящи актьора да открива смисли, като мълви фонеми….Актьорите от представлението “Бит” споделят, че са “пристрастени” към участието си в този театрален, жив ритуал. Как се поддържа тази мотивация през годините?
Но те не са едни и същи, някои се излекуват от пристрастеността си, други се алиенират от нея. Това не значи, че може да се избегне опасността от пристрастяване за всички – понякога не знам колко ще участват в определена вечер, каква ще е степента на пристрастяване. Има хора с нетърпимост към съставките в червеното вино. Някои от тях боготворят сиренето и никога не могат да смесят двата вкуса. Представете си колко са нещастни . Та това е за страстта и алергиите. Ако нашата пристрастеност се срещне със зрителската пристрастеност към театъра на наратива и текста , никога няма да можем да „смесим двата вкуса“ – въпрос на алергия.
За вас уникалността на спектакъла идва от процеса на създаването му. Какво се случва, когато той срещне публиката?
Процесът на създаване е подготовката на пърформъра за срещата със зрителя. Колкото по-голям е респектът от зрителя, толкова по-голямо е усилието при подготовката и стремежът към уникалност. За да заслужиш част от времето на зрителя, особено прекарано в съзерцание, а не в разбиране, се иска висока степен на разбиране на феномена oxymoron – техника на самоотричане – присъствам с отсъствието си.
Какво очаквате от срещата с публиката на Нощта на музеите и галериите в Пловдив? Защо според Вас е важен този празник за хората и изкуството?
Няколко пъти съм била гост на това събитие – като зрител и като участник. Сега за мен и за нас е чест да бъдем с пловдивската публика на “Нощ на музеите и галериите” 2014 и представим Факта БИТ. Надяваме се да го превърнем във фрагмент от празничността на това събитие, не на развлекателността, а на празничността –
Празнуване на човешкото усилие да създава и пренася значения.
Очаквам срещата със зрителите на 12.09. с вълнение.
