Derida Dance Company е уникален за България център по съвременен танц, който представя спектакли на световно ниво. В студиата им се предлага и възможност за българските танцьори да поддържат и развиват формата си, както и да намерят професионална реализация. Акцията им „Пробиотик“ беше първа по рода си инициатива за стимулиране на съвременния танц в България, а плановете на Deridaстават само по-мащабни и амбициозни.
Derida Dance съществува като платформа от 2002 г. Основата е поставена в Испания, като през 2008 г. премества дейността си в България. Как се срещнахте двамата и как се решихте на този преход? Какво се случи с компанията за тези повече от 10 години и как се развива дейността Ви на наша територия?
Наско: Компанията Дерида Денс е основана през 2002 година, когато нашият екип получи покана за участие в проект по изграждане и менажиране на театър в Испания. Последва дълъг процес на селекция на танцьори, който беше изключително успешен, привлякохме танцьор от трупата на Алисия Алонсо, друг от Кралския балет на Англия, от Уелс, Севиля, Аржентина, Франция и така оформихме много силен екип. След четири години работа решихме, че е време да направим следващата стъпка в нашето развитие и се захванахме с проекта за създаване на независим център за съвременен танц.
Живко: Възможността ние да формираме дългосрочната си политика беше истинска провокация. През 4-те години в Испания ние реализирахме 13 продукции. Опитът ни помогна да изградим точната визия на танцовия център, допринесе за по-голяма увереност в собствените ни способности и утвърди намерението ни да се върнем в България. Отговорността е много голяма, както и предизвикателствата от непрекъснатите промени в културната среда, но удовлетворението, да имаш пълна свобода над професионалното си развитие, си струва.
13 представления за 4 години е страшно много, не са ли това прекалено бесни обороти на живот?
Живко: Да, така е, темповете наистина бяха много сериозни, но това не ни притесняваше, професионалното ни развитие беше в начална фаза. По онова време все още бяхме в нова среда, опознавахме неизвестното и изграждахме творческите си принципи. Любопитството към неизвестното беше предизвикателство и цялата енергия произтичаща от него беше съсредоточена в продукционна и творческа дейност. Опитът и допуснатите грешки ни помогнаха да бъдем по-прецизни във всеки следващ проект.
Как потръгнаха проектите ви, след като се пренесохте обратно в България?
Живко: Осъзнавахме необходимостта от промяна, но същевременно страхът и рисковете бяха големи… Това не попречи на мотивацията ни да работим дългосрочно за подобряване на условията. Открихме много хора, които имаха огромен заряд и които са наши партньори и в момента. Разликата между ситуацията преди четири години и сега е много осезаема. Формирахме ядро от хора с общи идеи и комуникацията между занимаващите се със съвременно изкуство личности и организации към момента е факт, който ни радва.
Имаше ли конкретен момент на рязък сблъсък между това, на което бяхте свикнали и реалността в България?
Живко: След като се върнахме получихме покана от Съюза на Артистите в България да направим спектакъл и се сблъскахме с един изключително сериозен проблем пред независимия сектор – липса на места за репетиции. Възможности почти нямаше и се принудихме да работим в пространство, в което липсваха и най-елементарни условия. Трябваше да репетираме в изключително неподходяща – влажна среда, през зимата, отоплявани само от газова печка, която изпускаше газ и само след няколко минути не оставаше кислород за дишане и за да го ползваме ние трябваше да платим наем, който намали драстично бюджета за продукционна дейност. Това беше безсмислен разход, който отнемаше от ресурсите ни за продукция и решихме, че няма да работим по този начин. Чувствах, че оставяме бъдещето си в ръцете на някой друг с надежда той да създаде условия за нас.
Наско: Този проект беше много важен в историята на създаването на Derida Dance Center, даде ни повод да се замислим и да направим анализ на ситуацията. Идвахме от коренно различна атмосфера с очакването, че ще бъде трудно, но сблъсъкът с реалността беше изключително болезнен. С Живко си поставихме като задача за следваща стъпка, да инвестираме време и средства в организиране на наше пространство, вместо в следваща продукция.
Ваш спектакъл за първи път участва в „Нощта”, за първи път е в Пловдив като цяло. Представленията Ви често пътуват зад граница, но като че ли у нас рядко напускат столицата. Така ли е?
Наско: Да, има проблеми със създаване на нови публики извън София и е от голяма необходимост те да се решат максимално бързо. Пример за това е премиерата на спектакъла „ARTeFACT“ във Варна. Забелязва се сериозна липса на политика, която да популяризира съвременната култура и да допринася за повишаване потребността от култура на хората извън София.
Тази „Нощ” ще може да посетим Вашия мултимедиен танцов пърформанс „Monocrossing”. Бихте ли споделили подробности около творческия екип и концепцията на проекта?
Наско: Monocrossing е копродукция, идеята дойде от нашите унгарски партньори Central Europe Dance Theatre. Техен танцьор – Мариан Харгитай спечели приз за най-добър изпълнител на 2012 и мениджмънта на компанията отправи покана към Живко да постави спектакъл с нея, като преди това са обсъдили различни възможности за хореографи от цяла Европа. Първоначално Monocrossing беше заплануван като моноспектакъл, но ние излязохме с предложение за копродукция, включвайки и наш танцьор.
Живко: Наистина първоначалният замисъл на Monocrossing акцентираше върху един човек. Проследявахме процес, случващ се във всеки от нас рано или късно – откриването на нашата сянка – тъмната и светла страна, която ни формира като личности. Инкорпорирането на още един танцьор беше голямо събитие и определи изграждането на концепцията в друга посока – какви са общите процеси при хората, какво ги събира и какво ги разделя? Така Monocrossing се превърна в спектакъл за преодоляването на разстоянието между индивидите. Веднъж опознали самите себе си, ние вече достигаме по-цялостно до другите. Максимално сме изчистили спектакъла от конкретизиране на действащите фигури – не се дават никакви индикации за пол, възраст, принадлежности, така интерпретацията е оставена в ръцете наблюдателя и всеки може да припознае себе си. Целта е всеки един зрител да преживее спектакъла по свой начин, спрямо неговия житейски опит и вътрешно възприятие.
Според една теория, относно изкуството на 20-ти век, наред с експериментите и новите практики в двайсетото столетие осезаемо се усеща и носталгията вървяща „по следите на изгубеното време”. Според Вас 21-ви век успява ли да преодолее ретро вълните в изкуството и забелязва ли се подобна носталгия в съвременния танц?
Живко: Всеки от нас формира своята персоналност, без значение по какъв начин и в каква среда и е важно да имаме връзка със случилото се преди нас, да го опознаем и да имаме способността да го пречупим през нашия мироглед. Бъдещето не е в разрушаването на построеното от предишните поколения – нещо, което е било водещо в определен етап от развитието на танца. Посоката на съвременното изкуство не е според мен да разрушава правила, а да успее да се фокусира върху търсене на нов поглед над нещо вече съществуващо.
А плодотворен ли е диалогът между високите технологии и изкуството? И на какво ниво се осъществява този диалог в сферата на съвременния танц?
Живко: Аз не крия, за мен е предизвикателство да работя с видео артисти и изобщо възможностите, които техниката представя. Но в различните проекти съотношението между технологии и изкуство е различно.
Наско: Например в ARTeFACT видео средата, която Албена Баева изготви беше динамична и имаше ролята на втори танцьор. Тя ползваше гейм технологиите, в случая Кинект сензор, и спектакълът приема интерактивна визия. В Monocrossing Живко използва друг подход.
Живко: Обединяващото между двата спектакъла е, че има видео среда, но разликата е огромна. В ARTeFACT средата се променя на момента, докато в Monocrossing видео средата е предварително изработена и има дълъг момент между синхронизиране на танцьорите с нея. Видеото формира „дъха“ на танцьора, т.е. неговото темпо, изнервяща е фазата за тях, в която се опитват да настигнат средата и да се слеят с нея и все не успяват, и така се получава еволюция на движенията на танцьора в търсенето на споменатото сливане. Работата за постигане на това беше много интензивна, започвахме в 5-6 сутринта и свършвахме по тъмно, обядвахме тук и известно време вървяхме с червени очи, забравихме слънчевата светлина.
Направи ми впечатление, че по няколко от проектите си сте ползвали услугите на Иван Шопов (част от HMSU, известен още като Balkansky, COOH etc.) за създаване на музиката. Как започна вашето партньорство и какво представлява работния процес с него?
Наско: Когато се срещнахме с Иван Шопов и разговаряхме за проекта ARTeFACT се оказа, че двамата с Живко са така да се каже от една кръвна група. Близо два часа разговаряха за концепцията на проекта, беше много емоционален момент. За щастие продължаваме да работим заедно като през тази година предстои да реализираме четвърти съвместен проект.
Живко: Самият начин на работа с него е различен. Когато започнем да развиваме нова посока в проекта процесът започва с надграждане и обсъждане на много възможности. Иван има рядкото качество много точно да навлиза в кухнята на всеки проект и има нюх за психологията на обвързаните с него хора.
В повечето си проекти работите с танцьори на свободна практика. На какъв принцип подбирате артистите си? Какво съотношение между техничност и емоционалност търсите?
Живко: За един от последните проекти направихме кастинги в Будапеща, Литва и София, след като четири месеца по-късно проекта приключи ние поканихме корейската танцьорка от него – Лий, да работи с нас в София. Тя се съгласи и пристигна в България от Берлин и цяла година беше с Дерида, преди да се върне в Корея. Важно е, когато възнамеряваш да ангажираш танцьор на свободна практика, да си наясно с физическата му подготовка, поддържал ли е той редовно инструментът на своето изкуство – тялото. От това зависи дали времето за подготовка ще ти е достатъчно, защото често продукционният период е кратък и това крие рискoве. Нашите спектакли наистина разчитат изпълнителите да имат добра техника, но емоционалността винаги е сериозно застъпен елемент и не остава на заден план в никакъв случай.
Добра подготовка ли получават студентите по хореография и танцово изкуство в България? Има ли реална възможност за реализация за тях и какво е положението на танцьорите на свободна практика?
Живко: Тук проблемите са много и за тях трябва да се говори. Образованието в България в тази насока има наистина много пропуски и проблеми. В последствие, когато хората завършат те не успяват да поддържат формата си и да навлязат в средата. Изключително често се случва младите да се откажат, изключително малка част от тях продължават да се занимават с изкуство. За жалост условията за танцьорите на свободна практика не са се подобрили през последните години по мои наблюдения. Ежедневните класове, които ние предлагаме са възможност за човек с амбиция да поддържа тялото си, но няма промяна в образователната система, която остава напълно изолирана от важните процеси, които определят естетическите направления. Няма стратегия за привличане на външни преподаватели в обучителния процес и тази капсула влияе изключително негативно върху формирането на качествата на студентите. Освен това демотивацията на младите хора е страхотен проблем, за който трябва да се помисли сериозно!
Наско: Ние каним танцьори и хореографи от чужбина с богат опит, които се включват в различни проекти. Стараем се да създадем контакт между тях и българските артисти, които биха могли само да спечелят от споделения опит. За съжаление профилираните учебни заведения не проявяват никакво любопитство от подобни междукултурни взаимодействия
Какво предстои за Дерида в следващата година?
Наско: Следващият ни голям проект стартира като партньорски срещи по програма „Култура” на Европейската комисия. Заедно със 7 други организации от Европа ще работим в 4 насоки на съвременното изкуство – танц, видео среда, дизайн и създаване на музика. Ще формираме 4 екипа за всеки от тези аспекти, обединени от обща идея. Ние ще сме отговорни за танцовия като ни предстоят ателиета в Будапеща, Варшава, Кьолн и разбира се София, които ще се състоят през ноември и декември тази година и целта е да подберем 20 танцьора. Следващата стъпка е да ги поканим на работни ателиета, в София или Нови Сад, и ще селектираме 8 артиста. Крайният резултат е създаването на мултижанров пърформанс, който ще бъде представен на кораб, с който ще преплуваме 4-те най-големи реки в Европа, които свързват различни общности: Дунав, Рейн, Одър и Елба. Имаме 58 участия в 30 града в 11 държави. Това ще се случи в рамките на 3 месеца, от юли 2014 до септември 2014. Предстои реализирането на още два интересни проекта следващата година. В единия ще предложим български изпълнители, които, ако бъдат селектирани от международно жури, ще могат да работят с техни колеги от различни държави и на различни европейски локации. Ще бъдат селектирани танцьори, визуални артисти, композитори. Един от сериозните проекти, който ще стартира през октомври е Dance Port Derida – едногодишна обучителна и тренинг програма подкрепена за трета година от фондация „Америка за България”. Програмата предоставя възможност за безплатно обучение и ежедневни класове, които са насочени към артисти на свободна практика. През тази година ще предоставим възможности за по-тясно взаимодействие между български и американски артисти. За това работим в партньорство с “New York Life Arts”.
Автор: Диана Илиева
20 СЕПТЕМВРИ
MONOCROSSING – копродукция на Derida Dance и Central Europe Dance Theater (Унгария)
Лятно кино „Орфей“
22:00 – 23:00
„Monocrossing“ – мултимедиен танцов пърформанс, DeridaDance
Живко Желязков /идея и хореография/,
Полина Стоянова /визуална среда/,
Иван Шопов /музика/,
Филип Миланов (България) / Мариан Харгитаи (Унгария) /танц/ Снежана Папазова / костюми/
Атанас Маев (България) и Дора Трифонов (Унгария) / Продукционен мениджър/
„Monocrossing“ е мултимедиен танцов пърформанс, в който героите преминават през различни виртуални пространства и предизвикателства в непрестанното търсене на това, което ще им помогне да изпълнят своята лична мисия. В спектакъла танцьорите поемат ролята на герои на една интерактивна история, задвижвана от непрестанно проучване и решаване на пъзел докато достигнат до своята крайна цел.
Проектът е копродукция между българската танцова компания Derida Dance и Central Europe Dance Theater, Будапеща и е подкрепен от Министерство на Културата на Република България.
Концепцията и хореографията са на Живко Желязков, а заедно с него се впускат танцьорите Филип Миланов и номинираната за най-добър изпълнител на Унгария за 2012 г. Мариан Харгитай. Визията е дело на Полина Стоянова, а музикалната среда на продуктивният музикант Иван Шопов, известен с псевдонимите Balkansky и Cooh.
Живко Желязков завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, София. Специализира режисура за танцов театър и съвременна хореография в “Victorian College of the Arts”, Мелбърн, Австралия. Работи с балет „Арабеск” като гостуващ хореограф. Той е един от създателите на проекта за театъра на Fairplay Golf Hotel & Spa, Benalup (Cádiz), Испания. Съосновател и артистичен директор на компанията Derida Dance, както и на първия център за съвременен танц в България Derida Dance Centеr. Хореограф и режисьор на спектаклите: „Саумо”, “RidingTheWind”, “HankyPnky”, “Tangoon Champs Elysees”, “Obsesión”, “Cielo Rojo”, “Train For Dreamland”, “Tripas de Corazón”, “Ojos Ciegos”, “Depuis La Jour”, “Viva Verdi”, “¾ Луна”, “Пространство и време”. През август 2012 г. Живко е единственият хореограф от Европа, поканен да проведе уъркшоп в рамките на Корейския танцов фестивал (KDF). Малко по-късно получава предложение и от Central Europe Dance Theater за поставяне на соло спектакъл с техен танцьор, получил приз за най-добър танцьор на Унгария за 2012 г.
