Новото предложение в конкурса за разказ е на Антония Иванова. Как се прави снимка на листо без фотоапарат, как да накараме застиналият, вечно слушащ Мильо да ни бъде събеседник, са само една малка част от миговете на Нощта, на които Антония ни прави свидетели.
Знам какво направи миналата нощ.
Няма смисъл да отричаш.
Наблюдавах те внимателно.
Започнах да те следя още от ранния следобед.
Видях как излизаш от чайната с приятелките си.
Стори ми се, че си говорихте за винтидж рокли, гердани с перли и червени червила.
Колко предвидимо…
Облиза с език остатъците от зеленчуков сладолед по устните си.
(Кой, по дяволите, е измислил зеленчуков сладолед???)
Тръгнах те и аз тръгнах след вас.
Провирах се сред пожълтяващи лозови листа, побутвайки раздразнен нахалното грозде. Опитвах да не те изпусна.
От време на време преставах да внимавам, изшумолявах и ти се обръщаше, но бях достатъчно бърз, за да се скрия.
Само веднъж трябва да ти се е сторило, че виждаш как нещо тъмно потъва зад ъгъла, където вече се събираха вечерните сенки.
Това, което оставих, бе само едно есенно листо, което ти – бога ми – което ти вдигна.
– Знаете ли, че можем да направим снимка на това листо без фотоапарат? – попита приятелките си, а те прихнаха с онзи техен следобеден порцеланово-чаен смях. Приятелките ти май не си падат по необичайни неща, а? Със сигурност няма да ни одобрят като двойка…
Онази със синята рокля те хвана за ръка (ти изтърва листото) и те поведе към централната улица, където няколко млади момчета и момичета бяха превърнали асфалта в голям сив облак, върху който да танцуват. От танца им заваля дъжд по лицата на минувачите. И по твоето също.
– „Беден, но секси” – прочете онази с жълтата рокля и пак се засмя. Ти обаче помисли и каза: – Защо пък не?
Защо пък не?
За миг застинах. Беден, но секси. Беден. Но пък секси.
Огледах се във витрината.
Нали това ми казват всички мацки от квартала. „Ще си останеш беден. Но поне си секси.”
За момент спрях да те следя. Оставих те пред малкото магазинче за кафе, без което каза, че няма да изкараш Нощта, и с един скок се озовах до Мильо.
Мильо винаги чува това, което искам да му кажа.
Набързо му разказах. „Беден, но секси.” Не мога да й предложа кой знае какво. По дяволите, дори нямам квартира. От време на време приятели ме приютяват, но само докато техните ме забележат. Често ми се случва да заспивам под някое дърво на Сахат тепе. Но съм секси. И имам неустоими зелени очи. Всички ми го казват. Виж я, Мильо, само я виж. Виж й пантофките, скъсани от едната страна. Тя също е бохем. Знам. Знам, защото понякога, късно вечер, но не вечер като днешната, в която улиците не заспиват, в обикновените вечери… тя излиза сама. Отива в стария град. Заслушва се в къщите. Сигурен съм, че знае всичките им истории. На бас, че би живяла в такава къща, дори да няма мебели. Дори да няма прозорци. Но ще сложи пердета. Тя обича пердета. Ще иска да ги гледа как се веят от вятъра. Какво казваш? Зимата ли? Зимата аз ще я топля.
Мильо се възмути и отказа да ме слуша повече. И без това беше време – ти тръгна с приятелките си и с кафето в ръка.
Беше развълнувана. За малко не разля кафето, когато видя тролейбус, превърнат в читалня. Нищо не може да те откъсне от книгите, а? Знам. Виждам те как минаваш покрай сергиите със стари книги, които дядовците събират от кошовете с боклук. Ако само дойдеш с мен… ще те водя на местата, където хората изхвърлят най-много книги. Знам всички тези места. Ще припаднеш от щастие.
Минавате покрай светещ знак на Доспевски и ти спираш още по-удивена.
– П-love-див – промълвяш ти. – П-love-див – промълвям аз. Приятелките ти, разбира се, не схващат. Трябва да им обясниш.
П-love-див, П-love-див, love, див, Пловдив, love, див, див съм от любов, не издържам вече, готов съм да се покажа от сенките, да застана пред теб, да ти кажа, че те обичам, откакто се помня и че когато си сама с къщите, ти не си сама и когато ходиш до пощата не си сама и когато простираш прането не си сама и когато ходиш на фризьор, за хляб, по вторите употреби, да си платиш здравните осигуровки, до антикварния магазин… не си сама, никога не си сама.
В мига, в който подскочих напред, някой те сграбчи отзад, ти се стъписа, погледна назад, видя кой е… и потъна още по-дълбоко в тази ужасна, зла прегръдка. Вълнението ти се стопи. Разля се по устните ти в тиха спокойна блажена усмивка.
– Закъсня – каза. – Още малко и щеше да изпуснеш Нощта.
– Влакът… – промърмори той, но не довърши, защото нещо му попречи да издиша.
Ти.
Мислех, че съм замръзнал в скока си, че съм се превърнал в леден блок във въздуха, който някой минувач ще мине и ще ритне с крак. Но ти ме видя и нежно отблъсна мъжа до теб.
– Виж – посочи ме. – Какви красиви зелени очи!
Мъжът клекна и протегна ръката си към мен. Миришеше на скъп парфюм. Миришеше на… скъп… парфюм.
– Ела тук, котенце – повика ме той, но аз избягах.
Избягах в Нощта.
Мина година и вече не ходиш толкова често при къщите. Ходиш по често на гарата. Стоиш вкъщи пред компютъра. Оказа се, че все пак си зиморничава и че през зимата затваряш прозорците в квартирата си.
Оказа се, че сме прекалено необичайни, за да сме заедно.
И все пак.
Онова листо, което падна, когато приятелката ти със синята рокля те поведе напред, вдигна го едно дете, занесе го в една галерия и там един мъж му показа, че могат да се правят снимки и без фотоапарат и детето направи снимка на листото, но му се доспа и я изпусна и аз я взех и сега ти я нося и я оставям тук на перваза ти като доказателство.
Не всички необичайни неща са невъзможни.
Фондация “Отворени изкуства” няма да редактира авторските текстове и те ще се публикуват в оригиналния им вид.
Желаещите да участват в конкурса могат да се запознаят с условията на конкурса в страницата във Facebook – https://www.facebook.com/events/269617013155396/
