Представяме ви Елеонора Гаджева- главен редактор на списание “За хората” и автор на проекта ‘Разказвачи на истории’, впечатляваща книга- албум, изпълнена с истински човешки истории, в които се засягат темите за традициите, връзката между поколенията и основата, която ни дава знанието за миналото. Елеонора е дългогодишен приятел и партньор на Нощта на музеите и галериите и за нас бе истинско удоволствие да поговорим с нея за впечатленията й от Нощта, очакванията за тазгодишния фест, както и за любовта й към истинските човешки истории.
– Вие сте дългогодишен приятел и партнъор на Нощта. Как бихте започнали разказа си, ако трябва да напишете история за Нощта на музеите и галериите?
– За мен е повече привилегия и признание да съм част от идеята на Нощта на музеите и галериите за поредна година. Мисля, че е важно да се подкрепят точните каузи, защото това индиректно показва на хората и моята лична позиция, самоопределянето ми като част от обществото. А когато човек знае къде точно е неговото място винаги ще се чувства сред съмишленици.
Ако трябва да напиша история за събитието, може би ще е пропита с малко носталгия, какъвто е краят на лятото, с малко любопитство, с което винаги е съпроводена срещата с ново пространство, и с лежерно настроение, каквато е разходката из калдъръмените улички на Стария Пловдив.
Нощта пристига, мека и свенлива, покрива бавно калдъръма със тъмна пелена, спокойна, нежна, малко носталгична…
– Каква е ролята на фестивалите и културните събития за свързването на хора и създаването на истории?
– Основна. Защото хората се свързват на първо място по интереси, а любовта към културата и изкуството е повод за разговор, за сравнение и за празник. Когато има единомишленици събрани на едно място и всичко около тях би могло да е повод за разговор, събитието се случва. Прекрасната атмосфера, която притежава Пловдив е подходяща сцена за тези срещи. Не се сещам за друго по-подходящо пространство, което да предлага обстановка, да събира хора и след това с лекота да пише увлекателни и неформални истории за случващото се.
– Защо според вас организаторите са избрали нощта за свой символ?
– Нощта е онова време от денонощието, когато всичко е по-интимно, по-загадъчно, по-смирено. За мен срещата с изкуството е точно такава, да влезеш в пространство вече обживяно от някой друг с помощта на различни изразни средства и да притихнеш в съзерецание, това е много личен и интимен процес.
От друга страна даването на нов импулс на нощта като се променя предназначението й, прави се шумна и се отнема нейната загадъчност като се изпълват улиците с потоци от хора, е интересно предизвикателство. Идеята да се промени от една страна предназначението на нощта и да се насити с изкуство е похвална и би трябвало да има повече последователи, а не противници.
– Какво дава Нощта на Пловдив и защо не трябва да я губим?
– Събития като Нощта на музеите и галериите дават смисъл на всяко пространство, а Пловдив е град, който трябва да се свързва точно с такива инициативи. Пловдив живее по този начин- с културните срещи, с откритите и позитивни послания. Хората имат нужда от тези послания и ако на някой това не му харесва, то е негово право, но нека да не отнема възможността на останалите да се идентифицират със събития като Нощта.
В Пловдив има история, има изкуство и хора с амбиции, които да ги популяризират, затова и нещата се случват и както се казва в подобни ситуации „ако не можем да им помогнем, поне да не им пречим”.
– От къде идва любовта Ви към остарелите истории и позабравените традиции?
– Историите, които са част от авторския ми проект „Разказвачи на истории” не са остарели, те просто са забравени, някак избутани в ъгъла на ежедневното. Аз ги намирам и ги показвам по нов начин. А провокацията е в това да ги направя актуални днес, не ги „пудря” или прекроявам, просто да им вдъхна ново настроение. Мисля, че в този смисъл „Разказвачи на истории” и Нощта на галериите и музеите си приличат и двата проекта стъпват на нещо, което вече съществува и винаги е било около нас, само че го показваме по малко по-различен и неочакван начин. И ако в началото беше повече любов към традициите, българското и чисто журналистическо любопитство, то сега е вече отговорност към хората, които са били част от проекта. Затова преди няколко месеца събрах историите в книга „Разказвачи на истории”, за да остане всичко разказано и преживяно.
– Има ли история, която Ви е докоснала по особен начин?
– Всяка история, с която съм се срещала първо ме изненадва, след това докосва емоциите и спомените ми, а накрая, когато си тръгвам, знам, че ме е променила по един неописуем начин. Сега се сещам за историята на лютиера Андиан Андреев от Казанлък. Един от най-добрите майстори на цигулки не само у нас, но и в цяла Европа. Неговата история беше много поучителна за мен. Животът му в Италия, работата му с лютиери на световно ниво и завръщането му в родния Казанлък е достоен пример за това как човек трябва много внимателно да слуша сърцето си. Тогава прави най-малко грешки, а и работата му носи истинско удовлетворение. Но си мисля, че всяка история може да те промени и да те научи на нещо, стига да я слушаш внимателно.
– Как се променихте след срещите си с толкова различни и интересни хора?
– Станах по-избирателна. Сега вече знам, че има хора, с които винаги ще искам да общувам и срещите с тях ще ме зареждат с позитивизъм. Само че с това идват и усилията да ги търся и да ги намирам.
– Кое е мястото, на което сте били и което искате да посетите отново?
– Винаги ще искам да се връщам в Южна Америка, там има нещо, което ми е близко. Там връзката между миналото и настоящето никога не е била прекъсвана, нещо, с което ние не можем да се похвалим. В България хората сякаш съзнателно се стараят да затварят завинаги чекмеджетата, в които се пази знание за миналото ни. За мен това е неразбираемо и пагубно. В живата памет на едно общество са заключени и успехите в бъдеще, може би е време да го разберем.
– Защо съвременният човек губи умението си да общува пълноценно очи в очи с околните?
– Защото избира да му е лесно. Защото живеем във време, когато всеки създава лични легенди за себе си, а те се поддържат по-лесно индиректно, в социалните мрежи, където можеш да си който си поискаш. Може да си супер герой, да си красив, богат, да си завършил в Лондон или да си мистериозен авантюрист обиколил света. Лесно е това, което се случва в мечтите на хората, да се пренесе на една нестабилна платформа като интернет. Хората искат да живеят сега и тук, нямат време да се занимават с миналото, нито пък да се чудят какво би се случило в бъдеще. Това е балон, който рано или късно ще се спука
В другия край на въжето е общуването очи в очи. Там се разкриваш повече, трябва да обясняваш, да си искрен, да полагаш усилия, за да се случи пълноценното общуване, а това не е забавно. Светът е пълен с обикновени хора, които държат да се необикновени, а ние всички плащаме цената.
Автор: Петя Терзийска
