Някъде бях прочела, че у нас има баничари в медийния бизнес – хора, неспособни да прозрат и оценят таланта, да отсеят правилния човек. Че можещите отстъпват на имащите, че творческата автобиография губи почва, когато се сбълска с непоклатимостта на роднинските и приятелските връзки. Може. Но изключения не липсват. Елеонора Гаджева е едно от тях. Познавате я като главния редактор на „За хората“ – пъстрото и смислено списание, което излиза всяка трета събота от месеца. Норa е именно от онези редки попадения в медийния бизнес, заради които си казваш, че нещата отиват на добре. Талантът й е безспорен, но по-важнато е, че притежава онова здравословно писателско любопитство, което й позволява да търси, да открива, да споделя и да кара другите да погледната отвъд. На 17 септември ще я видим в Пловдив. Няма предначертан маршрут за Нощта на музеите и галериите – предпочита да се остави „мястото да я води“, но е убедена, че в уречената нощ, под септемврийското небе на Пловдив, културата и изкуството ще се случат.
Коя беше последната музейна експозиция, която те накара да се замислиш, да се вдъхновиш, да поискаш да я опишеш?
Обичам спокойствието и уюта на галериите и музеите, дори понякога минавайки покрай такова място влизам без конкретни очаквания или предварителна информация и просто се разхождам или оставам няколко минути сред тишината на пространството. Едно от последните ми посещения в Националната Художествена Галерия по повод изложбата „Архивите на планетата” (фотографии от началото на миналия век от колекцията на френския филантроп Албер Кан) ме накара да поискам не само да опиша преживяването, но и да се върна назад в онези времена, когато животът е бил по-шарен, многолик и интересен. Смятам, че подобни събития трябва да са по-чести, защото именно те те откъсват от помпозността на ежедневието и ти създават усещането за принадлежност към едно много странно и интересно място, каквото е светът, в който живеем.
Кога за последно замръкна в някоя галерия?
За съжаление не съм имала удоволствието да замръкна в галерия, просто защото те затварят във време, когато аз все още съм в редакцията. Може би големите ни галерии и музеи трябва да се замислят върху това, как очакват хората, които са с работно време с това на галерията, да посетят една или друга изложба.
Защо вече седем години все повече българи са готови да будуват, за да са съпричастни с Нощта на музеите и галериите – Пловдив?
Защото събитието успя да се наложи и да предложи по-различно усещане и атмосфера, каквото до преди това можеше да се види у нас. Успя да направи прекрасна селекция от автори, които да покани, а и изборът на място, най-хубавият град в България, е още една важна предпоставка за успеха на Нощта на музеите и галериите.
Ще бъдеш ли в Пловдив на 17-ти септември?
С огромно удоволствие и интерес очаквам поредното издание.
Кое от тазгодишните събития би уважила?
Нямам предварителен маршрут, ще се оставя мястото да ме води. Програмата е толкова богата и разнообразна, че едва ли ще имам време да скучая, а и възможността да видиш толкова много и различни културни събития събрани под септемврийското небе на Пловдив е нещо, което заслужва да му се посветиш без предварителен план.
В списание „За хората“ имате една рубрика „Разказвачи на истории“. Коя история за България, за българите, остана неразказана?
„Разказвачи на истории” е моя авторска рубрика и успя да се наложи като най-обсъжданата и четена рубрика в списание „За Хората” през последните две години. Това само показва, че хората имат нужда от истински истории, разказани по интересен начин от „истински” хора. Имат все по-голяма нужда да повярват, че доброто го има, не е само изтъркана фраза или недостижима утопия. Моята идея, е че всяка история заслужава да бъда разказана, най-вече тази, която може да послужи за пример на другите. Всеки път, когата тръгвам към следващата история, си пожелавам тя да е човешка и всеки път се надявам, че ще има повече човеци, които искат да разказват за себе си. Всичко друго е само временна поза.
Какво беше последното нещо, което научи „за хората“?
Хората винаги са търсели пътя, все още го правят, но напоследък се чувстват все по-изгубени. Надявам се, ние, медиите, да го осъзнаем и да се опитаме да помогнем с каквото можем.
Грижа ли ги е хората у нас за това да има култура, да се прави изкуство, да разширяваме съзнанието си и да обостряме сетивата си?
Не всички. Много хора прекалено дълго живеят на ръба на оцеляването, а когато си поставен в подобна ситуация, последното нещо, което те интересува, е да правиш или участваш в съзидателни процеси. Да мислиш за култура и изкуство. Разширяването на мирогледа е свързан с дълбоки процеси на личностно осъзнаване, на духовни стремежи, които категорично нямат общо с физическото, а напоследък и психическо оцеляване на човек. По-важно е, че има хора като организаторите на Нощта на музеите и галериите, които ги е грижа за развитието на културата и изкуството у нас и правят хората съпричастни на тази кауза.
В „Гранични острови“ – художественият разказ, който е заменил редакторското ти обръщение към читателя – твоят главен герой търси „място, в което да постои, да премисли, да почувства ритъма, от който бяга, за да продължи“. Ти намерила ли си подобно място?
Аз съм по-скоро привърженик на това, че по-важен е процесът, а не крайната цел. Да търсиш означава да се опознаваш и да се развиваш непрекъснато.
Автор: Евелина Иванова
